Дона Тарт - Щиглецът

— Да, но — Борис избърса носа си, — предполагам, че се чувства глобалното затопляне. — Все още с палтото и костюма от снощното парти, той изглеждаше едновременно не на място и напълно у дома си тук. — Какво кучешко време! Какво ще кажеш, да се отбием ли ето там?

Мърлявото заведение на брега на канала — бар, кафе, както и да се наричаше — беше облицовано с тъмно дърво, а обзавеждането му беше с морска тематика, гребла, спасителни жилетки, червени свещи, горящи със слаб пламък, независимо от това, че беше ден, унил сумрак. Мътна, мъждива светлина. Водни капчици от кондензирана пара от вътрешната страна на прозореца. Нямаше менюта. В дъното — черна дъска, на която имаше надраскани неразбираеми за мен думи: dagsoep, draadjesvlees, kapucijnerschotel,zuurkoolstamppoot 191 191 (хол.) Супа на деня, говежда яхния, яхния с грах по капуцински, кисело зеле с бекон и картофи. — Б.пр. .

— Нека поръчам аз — каза Борис и го направи, за моя изненада, на холандски. Когато поръчаната храна пристигна, се оказа, че е типична за предпочитанията на Борис — хляб, колбаси и картофи със свинско и кисело зеле, бира. Борис — докато се тъпчеше щастливо — разказваше спомени за своя първи и единствен опит да кара колело в Амстердам (провал, катастрофа), а също и колко обичал първите херинги за сезона — за щастие сезонът за улов на херинга не беше сега, защото, доколкото разбрах, херингата трябвало да се яде, като я хванеш за опашката и я пуснеш в устата си, но аз бях толкова замаян от всичко около мен, че не слушах много внимателно, а с почти болезнено изострени сетива ровех с вилица из картофената каша и чувствах как непознатият град ме обгръща и притиска, мирис на тютюн, малц и мускатово орехче, стените в заведението, в навяващи меланхолия кафяви тонове на стара книга с кожена подвързия, и по-нататък, тъмни пасажи, плискаща се солена вода, надвиснало ниско небе и стари сгради, облегнали се една на друга, надвиснали с поетично униние над бездната на разрухата, каменната самота на този град, който — поне за мен — приличаше на място, на което можеш да дойдеш, за да усетиш как водите се сключват над главата ти.

Скоро и Гюри се присъедини към нас, със заруменели бузи, задъхан.

— Паркирането тук си е проблем — каза той. — Извинете — после ми протегна ръка. — Радвам се да те видя! — и после ме притисна в прегръдка, чиято видимо искрена топлота ме изненада; като че ли бяхме стари приятели, които се срещат след дълга раздяла.

Борис, който междувременно пиеше втора пинта, се беше раздърдорил за Хорст.

— Не разбирам защо той не идва да живее в Амстердам — отбеляза той, дъвчейки доволно голямо парче наденица. — Непрекъснато се оплаква от Ню Йорк! Мрази го, мрази, мрази. И през цялото време, да му се не види — той махна с ръка към мъглата зад прозореца, — всичко, което обича, е тук. Дори езикът е като неговия. Ако Хорст наистина искаше да бъде щастлив на този свят, разбираш ли, да води някакъв приятен, щастлив живот? Би трябвало да плати двайсет бона в онзи негов санаториум за лечение на зависимости, а после да дойде тук, да си пуши трева и да кисне по цял ден в музеите.

— А Хорст… — казах, гледайки ту единия, ту другия.

— Моля?

— Той знае ли, че вие сте тук?

Борис изгълта докрай бирата си.

— Хорст? Не. Не знае. Ще бъде много, много по-лесно, ако Хорст научи за всичко това по-късно. Защото — той облиза една капка горчица от пръста си — подозренията ми се оказаха основателни. Шибаният Саша е крадецът. Братът на Улрика — подчерта той настоятелно. — Което, ако вземем предвид Улрика, поставя Хорст в неприятно положение. Затова е много по-добре да се погрижа за това сам, разбираш ли? По този начин правя услуга на Хорст — услуга, която той няма да забрави.

— Какво имаш предвид с това „да се погрижа сам“?

Борис въздъхна.

— То е… — той се озърна, за да се убеди, че никой не ни чува, макар че бяхме единствените посетители в заведението — ами сложно е, мога да ти го обяснявам три дни, но мога да ти кажа и с три изречения какво се е случило.

— Улрика знае ли, че той е взел картината?

Той подбели очи.

— Колкото знаеш ти, толкова и аз — израз, на който бях научил Борис преди години, когато се мотаехме у дома след училище. „Колкото знаеш ти, толкова и аз“. „Зарежи“. Мътен пустинен здрач, спуснати щори. „Казана дума-хвърлен камък“, „Стегни се“, „Няма начин“. Същите сенки играеха и сега по лицето му. Отблясъци от златиста светлина, пречупена от стъклената врата към басейна.