Дона Тарт - Щиглецът

— Не.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се.

Хоуби ме погледна, после хвърли поглед към другия край на залата, където стоеше Борис.

— Нали знаеш, ако имаш нужда от нещо — каза той неочаквано, — винаги можеш да се обърнеш към мен.

— Да, разбира се — казах объркан, не съвсем наясно какво имаше предвид и как е редно да отговоря, — благодаря.

Той сви рамене, сякаш смутен, и се обърна неловко обратно към картината. Борис беше на бара и пиеше шампанско, лапайки изостаналите блини с хайвер. Когато срещна погледа ми, той допи чашата си и посочи с глава към вратата: „да се махаме оттук!“

— До скоро — казах на Хоуби и стиснах ръката му (което нямах обичай да правя), оставяйки го да се взира озадачено след мен. Исках да се сбогувам с Пипа, но тя не се виждаше никъде. Къде ли беше? В библиотеката? В тоалетната? Бях твърдо решен да я зърна още веднъж само за миг — само още един миг — преди да си тръгна.

— Знаеш ли къде е Пипа? — попитах Хоуби след една кратка обиколка; но той само поклати глава. И така, аз постоях изнервен няколко минути край гардероба, чакайки тя да се появи, докато накрая Борис — с уста, претъпкана с ордьоври — не ме хвана за ръката и не ме извлече надолу по стълбите и през вратата.

Колата обикаляше из квартала, в очакване да ни вземе, но когато спря пред нас, видях, че на волана не беше Гюри, а някакъв тип, когото не бях виждал дотогава — подстриган така, сякаш някой му бе направил тази услуга в изтрезвителя, с пронизващи, полярносини очи.

Борис ни представи един на друг на руски.

— Привет! Меня зовут Анатолий — каза мъжът, и ми протегна ръка, изпъстрена с индиговосини корони и звезди, като шарките на великденски яйца.

— Анатолий? — казах предпазливо. — Очень приятно…

Последва поток от руски думи, от който не разбрах нищо, и се обърнах в отчаянието си към Борис.

— Анатолий — поясни той — не говори и дума английски. Нали така, Толя?

В отговор Анатолий ни изгледа сериозно в огледалото за обратно виждане и произнесе нова реч. Бях почти напълно убеден, че татуировките по кокалчетата на ръцете му означават, че е лежал в затвора: намастилени знаци, отбелязващи времетраенето на присъдата, излежаното време, време, маркирано на пластове, като кръгове на дървесен дънер.

— Той казва, че говориш добре — подхвърли иронично Борис. — Бива го с любезностите.

— Къде е Гюри?

— О… той отлетя вчера — отвърна Борис и започна да рови във вътрешния джоб на сакото си.

— Отлетя ли? Накъде отлетя?

— За Антверпен.

— Там ли е картината ми?

— Не — Борис беше успял да измъкне два листа от джоба си, които огледа на слабата светлина, преди да ми ги подаде. — Но моят апартамент е в Антверпен, както и колата ми. Гюри ще вземе колата и още някои неща, и ще пристигне да ни посрещне.

Когато вдигнах листа към светлината, видях, че е разпечатка на електронен билет:

ПОТВЪРДЕН

ДЕКЪР/ТИОДОРDL2334

NEWARK LIBERTY INTL (EWR) TO AMSTERDAM, NETHERLANDS (AMS)

Час за качване на борда — 12:45 А

Времетраене на пътуването 7 часа 44 мин.

— Пътят с кола от Антверпен до Амстердам е само три часа — каза Борис. — Ще пристигнем на летище Схипхол горе-долу по едно и също време — не, аз около час след теб — накарах Мириам да ни запази билети за различни полети. Връзката на моя е през Франкфурт. Твоят е директен.

— Тази вечер?

— Да… ами както виждаш, това означава, че нямаме много време…

— А защо пътувам аз?

— Защото може да се окаже, че се нуждая от помощ, а не искам да замесвам други хора в тази история. Е… като изключим Гюри. Но не съм казал на Мириам каква е целта на пътуването ни. О, о, можех да й кажа — прекъсна той опита ми да се намеся. — Само че — колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Така или иначе, трябва да побързаш, да вземеш паспорта си и всички пари в брой, с които разполагаш. Толя ще ни закара до Нюарк. Аз… — той потупа сака, който едва сега бях забелязал на задната седалка — аз съм напълно готов. Ще те чакаме в колата.

— Ами парите?

— Колкото имаш.

— Трябваше да ми кажеш по-рано.

— Не беше необходимо. Колкото имаш в брой… — той търсеше цигара по джобовете си, — е, аз не бих се притеснявал за това. Колкото имаш, колкото можеш да вземеш… Защото тези пари не са от значение. Те са най-вече, за да бъдат показвани.