Дона Тарт - Щиглецът

— Извинете — казах и започнах бързо да си проправям път през залата към камината, където стояха те — и тогава, в съвършен унисон, двамата се обърнаха и протегнаха ръце към мен.

— Хей! — каза Пипа. — Тъкмо говорехме за теб!

— Потър! — възкликна Борис и ме прегърна. Въпреки че се беше облякъл подходящо за случая, в тъмносин костюм на тънки райета (винаги ми бяха правили впечатление тълпите богати руснаци в магазина на „Ралф Лорън“ на Медисън Авеню), явно не беше възможно да се спретне докрай: очите с тъмни сенки му придаваха размирен и неблагонадежден вид, и макар че косата му не беше мръсна в буквалния смисъл на думата, създаваше такова впечатление. — Радвам се да те видя!

— Аз също — бях поканил Борис, но и през ум не ми бе минало, че той ще се появи — не беше в природата му да помни досадни дреболии от рода на дати, адреси, или пък да идва навреме, ако си спомнеше някоя уговорка. — Нали знаеш кой е той? — попитах, обръщайки се към Пипа.

— Разбира се, че ме знае! Знае всичко за мен! Вече сме най-близки приятели! А сега — той се обърна към мен с присмехулна имитация на деловитост, — трябва да поговорим малко насаме. Нали ще ни извиниш, моля? — обърна се той към Пипа.

— Още разговори насаме? — тя подритна шеговито обувката ми със своята, подобна на балетна пантофка.

— Не се притеснявай, ще го върна при теб! Довиждане! — той й изпрати въздушна целувка. После, докато се отдалечавахме, ми прошепна: — Очарователна е! Господи, колко си падам по червенокоси!

— Аз също, но няма да се женя за нея.

— Нима? — той изглеждаше изненадан. — Но тя ме поздрави! По име! Аха — допълни той, като се вгледа по-внимателно в мен, — изчервяваш се! Да, изчервяваш се, Потър! — заяви той тържествуващо. — Изчервяваш се! Като малко момиченце!

— Млъквай — изсъсках, хвърляйки поглед назад, уплашен, че тя може да го е чула.

— Значи не е тя? Не е малката червенокоска? Толкова по-зле, хм — той се огледа из залата. — Коя е тогава?

Аз посочих.

— Ето я там.

— Аха! В небесносиньо? — той ме щипна с обич над лакътя. — Боже мили, Потър! За нея ? Най-красивата жена в залата! Божествена! Богиня! — и той се престори, че се кани да се просне на пода.

— Не, не… — хванах го припряно за ръка и го задържах.

— Ангел! Сякаш направо долетяла от рая! Чиста като детска сълза! Прекалено съвършена за такъв като теб…

— Да, струва ми се, такова е общото мнение.

— … въпреки че — той посегна към чашата ми с водка и отпи от нея голяма глътка, преди да ми я върне, — на вид ми се струва малко ледена, а? Аз предпочитам по-топлите. Тя… тя е като лилия, като снежинка! Не чак толкова вледенена в интимни моменти, надявам се?

— Би се изненадал.

Той повдигна вежди.

— Аха. И тя е онази, която…

— Да.

— Призна ли си?

— Да.

— И ти не стоиш при нея. Ядосан си.

— Нещо такова.

— Е… — Борис прокара ръка по косата си, — сега трябва да отидеш да поговориш с нея.

— Защо?

— Защото се налага да тръгваме.

— Да тръгваме? Защо?

— Защото е необходимо да се поразходим заедно.

— Защо? — повторих, озъртайки се из залата, искаше ми се той да не ме беше откъснал от Пипа, опитвах се отчаяно да я открия отново. Свещите, оранжевите отблясъци на огъня, там, където тя бе стояла, ми напомниха топлината в онзи бар, сякаш самата светлина можеше да послужи за път обратно, към онази вечер и малката дървена масичка, на която бяхме седели, опрели колене, а лицето й бе огряно от светлина със същия оранжев оттенък. Трябваше да има начин да прекося отново залата, да я хвана за ръка и да я върна към онзи миг.

Борис отметна косата от очите си.

— Хайде! Ще се почувстваш прекрасно, когато чуеш онова, което имам да ти кажа! Но ще се наложи да се прибереш у дома. Вземи паспорта си. А ще са необходими и пари в брой.

Над рамото на Борис — невъзмутимите лица на непознати, студени жени. Госпожа Барбър в профил, леко извърната към стената, стиснала ръката на веселия свещеник, който вече не изглеждаше толкова весел.

— Какво? Чуваш ли какво ти говоря?

Той хвана ръката ми над лакътя и ме разтърси. Същият глас, който ме беше връщал обратно на земята толкова много пъти, от небесата, изпълнени след дишане на лепило с фрактални образи, когато лежах безчувствен, с отворени очи на леглото и наблюдавах удивителните синьо-бели експлозии по тавана.

— Хайде! Ще говорим в колата. Да потегляме. Взел съм ти билет…

Да потегляме? Погледнах го. Не бях чул нищо друго.

— Ще обясня. Не ме гледай така! Всичко е наред. Нямай грижа. Но — това е първото — ти трябва да уредиш нещата така, че да можеш да отсъстваш няколко дни. Три дни. Най-много. Така че — той махна с ръка — върви, върви, уреди нещата със Снежната принцеса и да се махаме оттук. Не мога да пуша тук, нали? — допълни той, озъртайки се. — Никой не пуши.