Дона Тарт - Щиглецът

— И продължава да бъде, доколкото мога да преценя.

Плат направи гримаса.

— О, стига де. Нали се омъжва за теб.

— Кейбъл като че ли не е от мъжете, които се женят лесно.

— Е — той отпи голяма глътка от питието си, — за която и да се ожени Том, искрено я съжалявам. Китс може да е импулсивна, но не е глупава.

— Не.

Китси далеч не беше глупава. Не само че си бе уредила такъв брак, който най-много би зарадвал майка й, но и спеше с човека, когото наистина обичаше.

— От това никога не би излязло нищо. Както казваше мама, „чисто заслепление“, „нестабилна връзка“.

— Тя ми каза, че го обича.

— Е, момичетата винаги се влюбват в гадове — каза Плат, без дори да се опита да оспори думите ми. — Не си ли забелязал?

„Не“, казах си мрачно, „не е вярно“. Ако беше вярно, защо Пипа не обичаше мен?

— Виж какво, приятелю, явно имаш нужда от нещо за пийване. Всъщност… — той допи чашата си на един дъх, — аз самият бих пил още едно.

— Виж какво, налага се да поговоря с един човек. Освен това майка ти — обърнах се и посочих към мястото, на което я бях оставил — също има нужда от питие, и от нещо за хапване.

— Мама — каза Плат с такъв тон, сякаш му бях припомнил, че е оставил чайника да ври на печката, и се отдалечи със забързана крачка.

— Хоуби?

Той като че ли се стресна, когато докоснах с ръка ръкава му, и се обърна бързо.

— Всичко наред ли е? — попита незабавно.

Почувствах се по-добре просто защото стоях до него — просто защото можех да дишам чистия въздух около Хоуби.

— Слушай — казах, озъртайки се притеснено, — може ли да поговорим набързо…

— О, това не е ли младоженецът? — попита някаква жена от оживената групичка, насъбрала се около него.

— Той е, моите поздравления! — около мен се запритискаха още непознати.

— Колко млад изглежда! Колко изключително млад изглеждате! — една руса дама на петдесет и няколко години стисна ръката ми. — И колко красив! — обърна се тя към приятелката си. — Истински чаровен принц! Възможно ли е да е на повече от двайсет и две?

Хоуби започна любезно да ме запознава с хората около себе си — учтив, тактичен, без следа от припряност; светски лъв от най-краткия вид.

— Ъъъм — аз се озърнах из стаята — съжалявам, че трябва да те откъсна от разговора, Хоуби, надявам се да не ме помислите за неучтив, ако…

— Искаш да ми кажеш нещо насаме? Разбира се. Ще ме извините ли?

— Хоуби — започнах аз веднага, когато се озовахме в едно относително по-спокойно ъгълче. Косата по слепоочията ми беше влажна от пот. — Познаваш ли някакъв човек на име Хависток Ървинг?

Бледите му вежди се сключиха.

— Кого? — попита той и се вгледа по-внимателно в мен. — Сигурен ли си, че си добре?

Тонът и изражението му ме накараха да осъзная, че той е много по-наясно с душевното ми състояние, отколкото допускаше да разбера.

— Разбира се — отвърнах и избутах очилата по-нагоре по носа си. — Добре съм. Но… слушай, това име, Хависток Ървинг, говори ли ти нещо?

— Не. Трябва ли да ми говори?

Малко хаотично — умирах за едно питие; беше глупаво от моя страна да не се отбия до бара по пътя насам — аз се заех да обяснявам. Докато говорех, лицето на Хоуби ставаше все по-безизразно.

— Какво… — поде той, озъртайки се над главите на множеството.

— Виждаш ли го някъде?

— Ъъъ… — около бюфета се блъскаха тълпи, лехи от натрошен лед, келнери с ръкавици раздаваха стридите с дузини — ето там.

Хоуби — който не виждаше надалеч без очила — примигна няколко пъти и присви очи.

— Какво — каза той, — онзи с… — и вдигна двете си ръце към главата, за да опише с жест пухкавите кичурчета над ушите на Ървинг.

— Да, той е.

— Виж ти.

Той скръсти ръце със сурова, непресторена лекота, която ме накара да видя за миг другия Хоуби: не антикваря в костюм, шит по мярка, а ченгето или грубоватият свещеник, какъвто би могъл да стане преди, когато е живеел в Олбъни.

— Познаваш ли го? Кой е той?

— Ах… — Хоуби смутено започна да опипва джобовете на сакото си в търсене на цигара, макар че тук не се пушеше.

— Познаваш ли го? — попитах по-настоятелно и, неспособен да се възпра, отново погледнах към бара, където беше Хависток. Понякога беше трудно да се измъкне информация от Хоуби по деликатни въпроси — в такива случаи той сменяше темата, млъкваше или се измъкваше с уклончиви фрази, а възможно най-лошото място, на което можеше да му бъде зададен подобен въпрос, беше претъпкана зала, в която някой развеселен гост можеше да се появи и да ни прекъсне всеки момент.