Дона Тарт - Щиглецът

— Да, Лушъс — той повдигна развеселено едната си вежда и изду устни така, че заприличаха на тръбичка. — Именно. Знаех си, че името му не ви е непознато. Нали си спомняте, продали сте му един много интересен скрин.

— Точно така. И с радост бих го откупил от него, ако той би пожелал.

— О, сигурен съм. Само че той няма желание да го продаде, също както — той ме принуди да замълча и продължи със злорад тон, — бих постъпил и аз на негово място. Като се има предвид другата, далеч по-интересна вещ.

— Е, боя се, че ще му се наложи да забрави за тези неща — казах любезно. Трепването ми, когато чух името Рийв, беше съвсем рефлекторно, както човек трепва неволно, мернал навит на кълбо кабел или парче канап на пода пред себе си.

— Да забрави? — Хависток си позволи едно изсмиване. — О, не мисля, че той ще забрави.

В отговор аз се усмихнах. Но Хависток добиваше все по-самодоволен вид.

— Наистина е удивително, като се замислиш какви неща могат да се открият в наши дни с помощта на компютъра — каза той.

— О?

— Е, нали знаете, Лушъс наскоро успя да се сдобие с много интересна информация за други неща, продадени от вас. Всъщност ми се струва, че купувачите не подозират колко интересни са те. Дванайсет стола за трапезария на „Дънкан Файф“, заминали за Далас? — продължи той, отпивайки от шампанското си. — И всички онези „забележителни образци на стила шератън“, с купувач от Хюстън? Както и голям брой подобни мебели, изпратени в Лос Анджелис?

Опитвах се да запазя изражението си непроменено.

— „Качество, достойно за музейни експонати“. Разбира се — той се обърна към госпожа Барбър, за да я включи в разговора, — всички знаем, че когато се говори за „качество, достойно за музей“, все пак зависи какъв музей имаме предвид. Ха-ха! Но Лушъс действително се справи добре, проследявайки някои от вашите по-амбициозни продажби напоследък. И имаше намерение след като минат празниците, да отиде до Тексас, за да… Ах! — прекъсна се той и се извърна с ловко, почти танцово движение от мен към Китси, в леденосиня коприна, която бе дошла да ни поздрави. — Каква прелестна и очаквана с нетърпение нова събеседничка! Изглеждаш прекрасно, скъпа — каза той и се наведе към нея, за да я целуне. — Тъкмо разговарях с очарователния ти бъдещ съпруг. Наистина е потресаващо, веднага намерихме общи познати!

— Така ли? — едва когато тя се обърна към мен — за да ме погледне в лицето и да ме целуне леко по бузата — аз разбрах, че Китси не е била напълно сигурна, че ще се появя. Облекчението й, че ме вижда, беше осезаемо.

— А ще успееш ли да съобщиш на Тио и мама всички клюки? — каза тя, обръщайки се отново към Хависток.

— О, Китси, какво лошо котенце си ти — той я взе приятелски под ръка, пресегна се и я потупа с другата си ръка по китката: дребен дявол с вид на пуритан, слабичък, любезен, жизнерадостен. — Е, скъпа, забелязвам, че имаш нужда от едно питие, както и аз. Хайде да се поразходим сами, искаш ли? — той отново хвърли поглед към мен — и да си намерим някое приятно, спокойно местенце, където да си поклюкарстваме хубавичко за годеника ти.

— Слава Богу, че се махна — каза тихо госпожа Барбър, когато двамата се упътиха към масата с напитките. — Това дърдорене на незначителни теми ме уморява ужасно.

— И мен — чувствах как по тялото ми се стича пот. Как беше разбрал? Всички мебели, които спомена, бяха транспортирани от една и съща фирма. И все пак — отчаяно се нуждаех от едно питие — как би могъл да разбере?

Осъзнах, че госпожа Барбър току-що бе казала нещо.

— Извинявай?

— Казвам, не е ли удивително? Стъписана съм от тази огромна тълпа — тя беше облечена много семпло — черна рокля, черни обувки с високи токове и великолепната брошка с форма на снежинка, но черното не подхождаше на госпожа Барбър и й придаваше вид на отрекла се от обществото поради болест и траур. — Налага ли се да обикалям сред гостите? Вероятно се налага. О, Господи, ето го и съпруга на Ан, какъв досадник! Много ужасно ли ще прозвучи, ако кажа, че ми се иска да си бях останала у дома?

— Кой беше този човек, с когото разговаряхме току-що? — попитах я аз.

— Хависток? — тя прокара ръка по челото си. — Радвам се, че толкова настоятелно коментира името си, иначе щях да се затрудня, когато ви запознавах.

— Бих предположил, че ти е близък приятел.

Госпожа Барбър примигна, видимо объркана, с което ме накара да се почувствам виновен за тона, който бях възприел спрямо нея.