Дона Тарт - Щиглецът

— Колко души са поканени? — попита Пипа. Беше се видяла принудена да прескочи до „Морган льо Фей“, за да си купи рокля, защото не беше предвидила в багажа си нищо за партито.

— Няколкостотин — от тази бройка може би петнайсетина от гостите (включително Пипа и Хоуби, господин Брейсгърдъл и госпожа ДеФрийс) бяха поканени от мен; стотина бяха поканени от Китси, останалите бяха хора, които дори Китси твърдеше, че не познава.

— В това число — обади се Хоуби — и кметът. И двама сенатори, и принцът на Монако, Албер, нали така?

— Поканили са принц Албер. Сериозно се съмнявам, че ще дойде.

— Е, значи съвсем интимно събиране. Само за близките.

— Виж какво, просто ще отида да ме видят и ще правя, каквото ми кажат — именно Ан дьо Лармесен пое командването за организацията на сватбата поради „кризата“ (както се изрази тя), предизвикана от безразличието на госпожа Барбър. Ан дьо Лармесен водеше преговори за запазване на подходяща църква, уреждаше подходящ свещеник да води церемонията; Ан дьо Лармесен съставяше списъка на гостите (заслепяващ) и организираше разпределението на местата (изключително сложна задача) и в крайна сметка явно тя щеше да има последната дума по отношение на всичко — от възглавничката, на която щяха да бъдат носени пръстените, до тортата. Ан дьо Лармесен бе тази, която успя да се добере до точния дизайнер за сватбената рокля, и която предложи имението си на Сейнт Бартс, за да прекараме в него медения си месец; на нея се обаждаше Китси, когато възникнеше някакъв проблем (а това се случваше многократно всеки ден) и която (за да цитирам Тоди) се беше утвърдила като „обергрупенфюрер на сватбата“. Всичко това ставаше особено перверзно-комично поради факта, че аз смущавах Ан дьо Лармесен до такава степен, че тя едва събираше сили да ме погледне. Бях на светлинни години от брачния партньор, когото тя си бе представяла за своята кръщелница. Дори името ми беше прекалено вулгарно, за да го произнесе. „Какво мисли по този въпрос младоженецът !“ „Дали младоженецът ще може да ми представи скоро списъка с неговите гости?“ Очевидно за нея бракът с човек като мен (търговец на мебели!) беше съдба, сходна — малко или повече — със смъртта; на това се дължеше и помпозната сензационност на приготовленията, мрачната им церемониалност, като че ли Китси беше някоя обречена принцеса на Ур, която трябваше да бъде окичена и приветствана, а после — съпровождана от свирещи на тамбурини музиканти и прислужници — да бъде поведена тържествено към подземния свят.

Тъй като не виждах никаква причина да бъда с бистър разум на партито, се постарах да пийна добре, преди да тръгна натам, а в джоба на най-хубавия си костюм от „Търнбул и Асър“ бях пъхнал спасителна доза „оксиконтин“ за спешни случаи.

Клубът беше толкова красив, че тълпата гости започна да ме дразни, защото ми пречеше да оглеждам архитектурните детайли, окачените близо един до друг портрети — някои от които изключителни — и редките книги по лавиците. Червени плюшени завеси, коледни гирлянди от елхови клонки — нима това на елхата бяха истински свещи? Стоях замаян на най-горната площадка на стълбите, не исках да поздравявам гостите и да разговарям с тях, изобщо не исках да бъда там…

Една ръка докосна ръкава ми.

— Какво става? — попита Пипа.

— Моля? — не посмях да срещна погледа й.

— Изглеждаш толкова тъжен!

— И така си е — отвърнах, но не бях сигурен, че тя ме чу, аз самият почти не се чух да го казвам, защото точно в този момент Хоуби — забелязал, че изоставаме — се върна, за да ни потърси в тълпата, и подвикна:

— А, ето къде сте били…

— Хайде, върви да посрещаш гостите си — каза той, побутвайки ме с приятелски жест, съвсем по бащински, — всички питат къде си!

Сред толкова непознати те двамата с Пипа бяха единствените истински уникални, будещи интерес хора: тя, подобна на фея в полупрозрачна зелена рокля с тюлени ръкави; той, елегантен и привлекателен в тъмносиньото си двуредно сако, с прекрасните стари обувки от „Пийл&Ко“.

— Аз… — озърнах се отчаяно.

— Не се тревожи за нас, после ще дойдем при теб.

— Добре — казах и събрах сили. Но — след като ги оставих близо до гардероба да разглеждат един портрет на президента Джон Адамс и да чакат госпожа ДеФрийс да свали визоновото си палто, и започнах да си проправям път през претъпканите стаи — не успях да видя нито едно познато лице освен това на госпожа Барбър, но имах чувството, че нямам сили да застана лице в лице с нея, само че тя ме видя, преди да успея да се измъкна и ме хвана за ръкава. Беше застанала под свода на един портал със своя джин с лимон и разговаряше с намръщен, но жизнен старец със сурово червендалесто лице, ясен, висок глас и по един кичур сива коса над всяко ухо.