Дона Тарт - Щиглецът

— Защото… искам да кажа, чувала съм те да говориш за това, знам, че то те преследва не по-малко, отколкото преследва мен. И аз си го припомням отново и отново. — Сервитьорката й беше наляла дискретно още вино, доля чашата й догоре, без Пипа да я помоли или да забележи: „Мило момиче“, помислих си, „Бог да те благослови, ще ти оставя такъв бакшиш, че ще ти се завие свят“. — Ако само се бях записала за прослушване във вторник или в четвъртък. Ако само бях се съгласила Уелти да ме заведе в музея тогава, когато искаше той… беше се опитвал да ме заведе да видя изложбата в продължение на седмици, държеше да я видя, преди да я разтурят… Но аз все си намирах по-интересно занимание. По-важно беше да отида на кино с приятелката ми ЛиАн, и какви ли не други неща. А между другото тя просто се изпари след инцидента — така и не я видях нито веднъж след онзи следобед, когато гледахме тъпия анимационен филм. Всички онези дребни знаци на съдбата, които съм пренебрегвала или не съм разтълкувала правилно, а всичко можеше да бъде различно, ако бях внимавала — ето, например Уелти толкова много настояваше да отидем по-рано, сигурно ме е молил десетина пъти, като че ли самият той е предчувствал, че нещо лошо ще се случи, моя беше вината, че бяхме там през онзи ден…

— Поне не си била изключена от училище.

— Изключен ли беше?

— Временно отстранен. Достатъчно лошо положение.

— Странно е да си помислиш… ако това не се беше случило, ако двамата не бяхме там през онзи ден… можеше и да не се познаваме. Какво мислиш, че бихме правили сега?

— Не знам — отвърнах, малко изненадан. — Дори не мога да си представя.

— Да, но би трябвало да имаш някаква идея.

— Не бях като теб. Нямах никакъв особен талант.

— А с какво се забавляваше?

— Нищо интересно. Обичайното. Компютърни игри, научна фантастика. Когато хората ме питаха какъв искам да стана, обикновено оригиналничех, и казвах, че искам да бъда Блейд Рънър, или нещо подобно.

— Боже, споменът за този филм ме преследва толкова често. Все си спомням за племенницата на Тайръл.

— Какво имаш предвид?

— Онази сцена, в която Рейчъл разглежда снимките на пианото. Когато се опитва да си изясни дали спомените й са нейни собствени или на племенницата на Тайръл. А често ми се случва и да се връщам към миналото, да търся някакви предвещания, нали разбираш? Неща, които е трябвало да забележа, а съм пропуснала?

— Слушай, ти си права, и аз често мисля така, но това нещо… поличби, знаци, интуиция, не е логично да е имало начин ти да… — защо все не успявах да довърша едно смислено изречение, когато бях около нея? — … мога ли да ти обясня колко шантаво звучи? Особено когато го казва някой друг? Да се обвиняваш, че не си успяла да предскажеш бъдещето?

— Е… може би, но доктор Каменцинд твърдеше, че с всички е така. При злополуки, катастрофи… около седемдесет и пет процента от жертвите са убедени, че е имало предупреждаващи знамения, които те са отхвърлили с лека ръка или не са осъзнали правилно, а при деца под осемнайсетгодишна възраст този процент е дори по-висок. Но това не означава, че не е имало такива знамения, нали?

— Не мисля, че нещата стоят така. Когато погледнеш назад, със сигурност. Но ми се струва, че това е по-скоро като колонка от цифри, в която събираш погрешно две числа в началото, и това проваля сумата. Връщаш се назад, виждаш грешката си — моментът, в който промяната би довела до различен изход.

— Но това е почти също толкова мъчително, нали? Да виждаш грешката, моментът, в който си постъпил погрешно, и да не бъдеш в състояние да се върнеш и да я поправиш? Моето прослушване… — тя отпи голяма глътка от виното — за участие в оркестъра на ученици, подготвящи се за „Джулиард“, учителката ми по солфеж беше казала, че може да получа мястото на втори флейтист, а ако се представя изключително добре, може би имам шансове и за първи. Струва ми се, това беше наистина нещо голямо, поне в известен смисъл. Но Уелти… — да, несъмнено бяха сълзи, блестяха на светлината на свещите — знаех, че не съм права да го врънкам да дойде с мен, нямаше никаква причина той да идва — Уелти ме глезеше безобразно дори докато майка ми беше жива, но когато тя почина, той започна да ме глези още повече, и да, денят беше важен за мен, но дали е бил толкова важен, колкото го представях аз? Не. Защото — тя вече плачеше, едва забележимо — аз дори не исках да отида в музея, исках той да дойде с мен, защото знаех, че ще ме заведе на обяд преди прослушването, където поискам — през онзи ден той трябваше да си остане у дома, имаше работа, а и на прослушването дори не се допускаха близки, щеше да му се наложи да чака долу, във фоайето…