Дона Тарт - Щиглецът

— Да, но — тя отпи бързо от виното си, — ако не мога да свиря, какво бих могла да правя тогава? Защото, искам да кажа… постоянно съм близо до музиката, поне донякъде, покрай Евърет, и продължавам да уча, да се записвам в различни програми — но честно казано, не харесвам Лондон чак толкова, защото е мрачно и дъждовно, и нямам много приятели там, а в апартамента си нощем чувам понякога някой да плаче, някакъв ужасен, отчаян плач от съседния апартамент, и… разбираш ли, ти си намерил работа, която обичаш, и аз толкова се радвам за теб, защото понякога си задавам въпроса какво да правя с живота си.

— Аз… — мислех отчаяно какъв е най-подходящият отговор. — Прибери се у дома.

— У дома? Искаш да кажеш, тук?

— Разбира се.

— Ами Евърет?

Нямаше какво да отговоря на този въпрос.

Тя ме изгледа критично.

— Ти всъщност не го харесваш, нали?

— Ъъъ… — Какъв смисъл имаше да лъжа? — Не.

— Е… ако го познаваше по-добре, щеше да го харесаш. Той е добър човек. Много спокоен и уравновесен — много стабилен.

И на това нямаше какво да отговоря. Не притежавах нито едно от тези качества.

— Освен това, Лондон… искам да кажа, обмисляла съм възможността да се върна в Ню Йорк…

— Наистина ли?

— Разбира се. Хоуби ми липсва. Липсва ми много. Той все се шегува, че може да ми наеме тук апартамент с парите, които харча за телефонни разговори — разбира се, той още живее във времето, когато разговорите с Лондон са стрували пет долара минутата или нещо подобно. Почти всеки път, когато разговаряме, се опитва да ме убеди да се върна… е, ти познаваш Хоуби, никога не го казва направо, но нали разбираш, постоянни намеци, винаги споменава колко много работни места се отварят, свободни места в Колумбийския университет и така нататък…

— Така ли?

— Ами… в известен смисъл аз не мога да осъзная, че живея толкова далече. Уелти беше човекът, който ме водеше на уроци по музика и на симфонични концерти, но Хоуби беше онзи, който винаги си беше у дома, разбираш ли, който се качваше горе да ми направи нещо за хапване след училище, и ми помагаше да садя невени за проекта си по ботаника. Дори сега… разбираш ли, когато имам тежка настинка, когато не си спомням как се готви артишок и как се почиства восък от свещи от покривката… на кого се обаждам? На него? Но… — дали си внушавах, или под въздействие на виното се беше поразвълнувала? — искаш ли да ти кажа истината? Знаеш ли защо не идвам тук по-често? В Лондон… — нима щеше да се разплаче? — Не бих казала това на всеки, но в Лондон поне не мисля всяка секунда за това. „По този път се прибрах вкъщи предишния ден.“ „Тук Уелти, Хоуби и аз вечеряхме за предпоследен път“. Там поне не мисля толкова много по такъв начин: надясно ли да завия тук? или наляво? Не мисля, че съдбата ми зависи изцяло от това дали ще взема метрото по линия F или шестицата. Тук ме измъчват ужасни предчувствия. Всичко сякаш е застинало. Когато се прибирам, се чувствам отново на тринайсет години — и то не в добрия смисъл на думата. През онзи ден всичко спря, буквално спря. Дори престанах да раста. Защото знаеш ли? Не съм пораснала дори с един инч, след като това се случи. Дори с един инч.

— Ръстът ти е съвършен.

— Е, тези неща се случват доста често — продължи тя, без да обръща внимание на тромавия ми комплимент. — Травмираните физически и душевно деца… те нерядко не достигат нормална височина. — От време на време тя несъзнателно започваше със своя „глас на доктор Каменцинд“ — макар да не познавах доктор Каменцинд, долавях моментите, когато тя възприемаше тона му, сякаш като начин да си осигури хладна дистанцираност. — Ресурсите на организма се пренасочват. Растителният механизъм е блокиран. В моето училище имаше едно момиче — принцеса от Саудитска Арабия, която била отвлечена, когато била на дванайсет години. Хората, организирали отвличането, били екзекутирани. Но… когато се запознах с нея, тя беше на деветнайсет, симпатично момиче, но съвсем мъничка, не повече от метър и петдесет, била толкова травматизирана, че така и не пораснала повече, отколкото била на ръст в деня, когато я отвлекли. Особено място беше „Монт Хефели“. Имаше момичета, по които стреляли, докато бягали от президентския дворец, а имаше и момичета, чиито родители ги бяха пратили там, защото искаха те да отслабнат, или да се подготвят за зимните олимпийски игри.

Беше поела ръката ми, без да каже и дума — цялата опакована, не беше позволила да й вземат палтото. Носеше блузи с дълги ръкави през лятото — винаги усукана в половин дузина шалове, като насекомо в какавида — защитната опаковка на едно момиче, което е било разкъсано, а после закърпено и сглобявано отново част по част. Питах се как съм могъл да бъда толкова сляп. Нищо чудно, че филмът я беше разстроил: Глен Гулд, винаги сгушен в дебели палта, независимо от сезона, натрупалите се кутийки с таблетки, напускането на концертната сцена, снегът, трупащ се все по-високо около него, година след година.