Дона Тарт - Щиглецът

И така, времето преминаваше пълзешком; а после стана шест часът и Хоуби се прибра, след като бе прекарал деня навън с Пипа, и надникна в магазина.

— Така! — каза той след кратко мълчание, с онзи весел, но предпазлив тон, който ми напомняше (неприятно) на тона, който възприемаше майка ми по отношение на баща ми, когато се прибереше и го завареше напрегнат, в началото на емоционален подем. Хоуби знаеше за чувствата ми към Пипа — никога не му бях говорил за тях, не бях споменавал и дума, но той знаеше; а дори досега да не знаеше, щеше да му стане съвсем ясно (както и на първия непознат, влязъл от улицата) — от главата ми почти буквално изхвърчаха искри. — Как вървят нещата?

— Прекрасно! Как мина денят ви?

— О, чудесно — каза той с облекчение. — Успях да намеря места за обяд в „Юниън Скуеър“, седяхме на бара, ще ми се и ти да беше с нас. После се отбихме у Мойра, и тримата отидохме до сградата на Азиатското общество 183 183 Седалището на обществото, основано с цел подобряване взаимното разбиране на различните култури, е средище на всевъзможни културни изяви, изложби, концерти и пр. — Б.пр. , а сега тя отиде да потърси коледни подаръци. Каза, че ти… ъъ, че ще се срещнете по-късно тази вечер? — уж небрежно, но със скритото безпокойство на родител, питащ се дали трудният тийнейджър няма да направи беля, ако му даде колата. — Във „Филм Форум“?

— Точно така — казах смутено. Не исках той да знае, че ще я водя на филма за Глен Гулд, защото беше наясно, че вече съм го гледал.

— Тя каза, че ще гледате филма за Глен Гулд?

— Ами… ъъ, ужасно ми се искаше да го видя пак. Не й казвай, че съм го гледал — казах импулсивно, а после: — Каза ли й…

— Не, не — каза той припряно и се изправи, — не съм.

— Ами, хм…

Хоуби се почеса по носа.

— Виж, убеден съм, че филмът е страхотен. И на мен много ми се иска да го видя. Но не тази вечер — допълни той бързо, — някой друг път.

— О… — ужасно се стараех да създам впечатление, че съжалявам, но не успявах.

— Така или иначе, да поема ли магазина вместо теб? Ако искаш да се качиш горе, да се измиеш и приготвиш? Трябва да тръгнеш не по-късно от шест и половина, ако искаш да отидеш дотам пеш, нали знаеш.

По пътя натам не можех да се възпра да не се усмихвам и да не тананикам. А когато завих зад ъгъла и я видях да стои пред киното, се почувствах толкова смутен, че спрях за миг, за да се овладея, преди да забързам към нея, за да я поздравя, да поема пазарските торби (натоварена с покупки, тя бърбореше, разказвайки за изминалия ден), съвършено, съвършено щастие беше да стоя редом с нея на опашката, притиснати един към друг, защото беше студено, а после, когато влязохме, на червения килим, с цялата вечер пред нас, тя плесна с облечените си в ръкавици ръце: „О, искаш ли да ядем пуканки!“ „Разбира се!“, аз забързах към щанда, „Тук пуканките са страхотни…“, и после, докато влизахме в салона заедно, аз докосвах небрежно гърба й, усещах кадифената гладкост на палтото й, съвършено кафяво палто, съвършена зелена шапка, и съвършена, съвършена, малка, червенокоса глава — „Тук? Близо до пътеката?“; „Обичаш ли да си близо до пътеката?“ — бяхме ходили заедно на кино достатъчно пъти (общо пет), за да съм отбелязал къде обича да седи, освен това го знаех и от Хоуби, след дългите години, през които го разпитвах уж небрежно и доколкото се осмелявах за нейните вкусове, предпочитания и антипатии, за навиците й, подхвърлях случайно въпросите, никога повече от един наведнъж, в продължение почти на десетилетие, обича ли тя това, обича ли онова; и ето я и нея, обръща се към мен и ми се усмихва, усмихва се на мен! В киното имаше прекалено много хора, защото бяхме избрали прожекцията в седем вечерта, прекалено много хора, за да се чувствам добре, като се има предвид общата ми тревожност и ненавистта ми към претъпкани с хора места, а още хора продължаваха да влизат и след началото на филма, но на мен ми беше все едно, със същия успех можехме да сме и в някой окоп при Сома и немските войски да ни обстрелват — единственото, което имаше значение, беше тя до мен в тъмното, нейната ръка до моята. И музиката! Глен Гулд на пианото, с разчорлена коса, експанзивен, отметнал назад глава, пратеник от ангелските селения, вглъбен, погълнат от възвишеното. Непрекъснато хвърлях крадешком погледи към нея, не можех да се възпра; но измина половин час, преди да се осмеля да се обърна и да я погледна открито — профилът й се белееше в светлината от екрана — и осъзнах с ужас, че тя не се наслаждава на филма. Отегчаваше се. Не: беше разстроена.