Дона Тарт - Щиглецът

— О… — тя извърна очи към тавана, — той настоя да отиде до пекарната. Казах му да не си прави труда, но нали знаеш какъв е. Обича да ми купува оттам онези бисквити с боровинки, които ми купуваха мама и Уелти, когато бях малка. Не мога да повярвам, че още ги правят — но той каза, че не ги предлагали вече всеки ден. Сигурен ли си, че не искаш кафе? — тя тръгна към печката с онази едва забележима следа от накуцване в походката.

Беше невероятно — аз почти не успявах да чуя и дума от онова, което говореше. Винаги беше така, когато се намирах в една стая с нея, тя изместваше всичко: кожата й, очите й, хрипкавият й глас, огненочервената коса и обичаят й да накланя глава на една страна, така че понякога създаваше впечатление, че си тананика нещо; светлината в кухнята се смесваше със светлината на нейното присъствие, с цветове, свежест и красота.

— Записала съм ти няколко диска — тя се обърна да ме погледне през рамо. — Иска ми се да се бях сетила да ги донеса, но нали не знаех, че ще мина оттук. Обещавам да ти ги пратя по пощата, когато се прибера.

— Аз също имам дискове за теб — имаше цяла купчина дискове в спалнята ми, все неща, които бях купувал, защото ми напомняха за нея, толкова много, че ми се струваше смешно да ги изпращам. — А също и книги. — „И бижута“, пропуснах да допълня. „И шалове, плакати, парфюми, винилови плочи, един комплект «Направи си сам хвърчило» и една миниатюрна пагода.“ Огърлица с топази от осемнайсети век. Първо издание на „Озма от Оз“ 182 182 Третата книга от поредицата за вълшебника от Оз, на Л. Франк Баум, публикувана през 1907 г. — Б.пр. . Купуването на тези неща беше предимно начин да мисля за нея, да бъда с нея. Част от тях бях подарил на Китси, и въпреки това нямаше начин да се появя от стаята си, понесъл огромния куп вещи, които бях купувал за нея през годините, без да изглеждам напълно луд.

— Книги? О, чудесно. В самолета дочетох книгата си, имам нужда от нещо ново. Можем да си разменяме.

— Разбира се.

Боси крака. Ушите й бяха розови, сякаш се беше изчервила. Седефенобялата кожа в деколтето на тениската.

— „Пръстените на Сатурн“. Евърет каза, че може да ти хареса. Праща ти поздрави, между другото.

— О, поздрави и на него — ненавиждах тази нейна преструвка: че ние с Евърет сме приятели. — Аз… ъъ…

— Какво?

— Всъщност… — ръцете ми трепереха, а дори нямах махмурлук. Надявах се само тя да не забележи. — Всъщност трябва да отскоча за малко до стаята си, нали нямаш нищо против?

Тя изглежда се стресна, докосна с пръсти челото си: „колко съм глупава!“

— О, да, извинявай! Ще те чакам тук.

Поех си дъх едва когато се озовах в стаята и затворих вратата зад гърба си. Костюмът ми беше в добро състояние, като се има предвид, че го носех от вчера, но косата ми беше мръсна, имах нужда да взема душ. Да се избръсна ли? Да сменя ли ризата си? Дали тя щеше да забележи? Дали нямаше да изглежда смешно, че съм хукнал да се почиствам заради нея? Щях ли да успея да прескоча до банята и да си измия зъбите, без тя да забележи? А после изведнъж ме обзе пристъп на паника с обратен знак — че седя в стаята си зад затворената врата и губя ценни мигове, които можех да прекарам с нея.

Станах и отново отворих вратата.

— Хей! — изкрещях надолу по коридора.

Главата й отново се показа иззад ъгъла.

— Хей!

— Искаш ли да отидем довечера на кино?

Кратко, учудено мълчание.

— Ами добре. Какво ще гледаме?

— Документален филм за Глен Гулд. Ужасно ми се иска да го видя.

Всъщност вече бях гледал филма, бях седял в киносалона и си бях представял през цялото време, че тя е до мен: представях си реакциите на отделни моменти от филма, представях си удивителните разговори, които щяхме да водим след края на прожекцията.

— Звучи фантастично. Кога?

— Някъде към седем. Ще проверя.

Цял ден практически не бях на себе си от вълнение заради предстоящата вечер. Долу, в магазина (където бях прекалено ангажиран с купувачи на коледни подаръци, за да посветя цялото си внимание на плановете си), мислех какво да облека (нещо по-неофициално, не костюм, нищо прекалено изискано) и къде да я заведа на вечеря — нищо прекалено претенциозно, нищо, което би я накарало да застане нащрек или да изглежда като демонстрация на възможности, и все пак наистина специално, едновременно специално и чаровно, и достатъчно тихо, за да можем да разговаряме, и не прекалено далеч от „Филм Форум“ — освен това тя от доста време не живееше в Ню Йорк, вероятно щеше да й бъде приятно да види нещо ново („О, това малко заведение ли? Да, чудесно е, радвам се, че ти хареса, истинска находка“), но като изключим всичко изброено (при това най-важно беше да е тихо, по-важно от храната и местоположението, не исках да я водя на място, където щеше да ни се налага да крещим), трябваше и да има шанс да намерим места там — а съществуваше и проблемът с вегетарианската храна. Трябваше да е прелестно място. Не прекалено скъпо, за да предизвиква напрежение. Не биваше да създавам впечатление, че се престаравам; отиването ни там трябваше да изглежда случайно, непреднамерено. Как, по дяволите, можеше да живее с този тъпанар Евърет? С ужасните му дрехи, заешките зъби и вечно учудения поглед? Който създаваше впечатление, че представата му за страхотно прекарване е порция кафяв ориз с водорасли от тезгяха в дъното на магазина за здравословни храни?