Дона Тарт - Щиглецът

Изгасих цигарата си, натискайки я ожесточено. Без форма, без смисъл, без значение. Китси не обичаше да пуша в спалнята й, но сега се съмнявах, че щеше да каже нещо, когато откриеше цигарата, смачкана в кутийката от лиможки порцелан на тоалетната й масичка. За да разбираш света, понякога можеше да се съсредоточиш само върху една много малка част от него, да се взираш в най-близкото и да го приемаш като образец на цялото; но откакто картината ми се изплъзна, аз се чувствах удавен, заличен в огромен простор — не само от предсказуемия безкрай на времето и пространството, но и от непреодолимото разстояние между хората, дори когато са съвсем близо един до друг, и в пристъп на световъртеж си спомнях за всички места, на които бях живял, и мислех за всички места, които не бях виждал; един изгубен, огромен, непознаваем свят, мръсен лабиринт от градове и улички, пепел, понесена надалеч от вятъра и враждебен безкрай, пропуснати връзки, изгубени завинаги неща, и моята картина, понесена от този мощен поток, люшкаща се някъде далеч по вълните: мъничка частица от човешкия дух, бледа искра, трепнала по тъмно море.

Тъй като не успях да заспя отново, аз си тръгнах, без да будя Китси, в ледения, черен час преди изгрева на слънцето, треперейки от студ, докато се обличах в тъмното; някоя от съквартирантките й се беше прибрала и беше пуснала душа, а последното нещо, което ми се искаше, беше да се натъкна на някоя от тях на излизане.

Когато слязох от линия F на метрото, небето вече избледняваше. Влачех се към къщи в лютия студ — потиснат, капнал от умора, влязох през страничния вход, помъкнах се към стаята си, със запотени стъкла на очилата, вмирисан на дим, секс, къри и любимия „Шанел №19“ на Китси, спирайки по пътя да поздравя Попчик, който беше се появил изненадващо в антрето и подскачаше необичайно оживено в краката ми, измъкнах от джоба си смачканата вратовръзка, за да мога да я окача на закачалката в гардероба, от вътрешната страна на вратата — и кръвта ми почти застина в жилите, когато откъм кухнята се разнесе глас:

— Тио? Ти ли си?

Червенокосата й глава надникна иззад ъгъла. Беше тя, с чаша кафе в ръка.

— Извинявай, да не би да съм те стреснала? Нямах такова намерение.

Стоях като закован на мястото си, слисан, а тя ме обгърна с ръце, гукайки щастливо, докато Попчик скимтеше и скачаше развълнувано в краката ни. Все още беше облечена с това, в което бе спала — долнище на пижама на пъстри райета и тениска с дълги ръкави, а върху тях беше навлякла един стар пуловер на Хоуби, все още миришеше на измачканите чаршафи в леглото си: Господи, мислех си, затворил очи, притиснал лице в рамото й, в прилив на страх и щастие, кратък полъх от Рая, Господи.

— Чудесно е да те видя! — Ето я тук. Косата й… очите й. Тя. Изгризани нокти, също като на Борис, подпухналата долна устна, като на дете, което прекалено дълго си е смукало пръста, червената, разчорлена като цвят на далия глава. — Как си? Липсваше ми!

— Аз… — всички взети решения се изпариха за секунда. — Какво правиш тук?

— Летях за Монреал — остър смях на много по-малко момиче, пресипнал смях, който би бил на място на някоя детска площадка. — Щях да остана там няколко дни, за да се видя с приятелката си Сам, а после отивам да се срещна с Евърет в Калифорния. Така или иначе, промениха маршрута на полета ми — тя отпи малко от кафето и ми предложи безмълвно чашата си, „искаш ли малко?“, „не?“, отпи пак — и тъй като се озовах в Нюарк, си казах „защо не, ще отложа гостуването и ще отскоча до Ню Йорк, за да видя вас, момчетата“.

— Аха, чудесно.

„Вас, момчетата“. Това включваше и мен.

— Казах си, че може да е забавно да прескоча за малко, защото няма да идвам за Коледа. А и нали утре е партито за годежа ви. Ще се жениш! Честито! — пръстите й докоснаха ръката ми, а когато тя се изправи на пръсти, за да ме целуне по бузата, почувствах целувката й с цялото си тяло. — Кога ще се запозная с нея? Хоуби казва, че била страхотно красива. Вълнуваш ли се?

— Аз… — бях толкова зашеметен, че поставих ръка на мястото, до което се докоснаха устните й, където все още чувствах топлината на досега им, но после, като осъзнах как може да изглежда жестът ми, я отдръпнах. — Да. Благодаря.

— Радвам се да те видя. Изглеждаш добре.

Тя като че ли не забелязваше колко зашеметен, колко замаян бях, как напълно бях изгубил ума и дума при появата й. А може би забелязваше, но не искаше да ме засегне с коментари.

— Къде е Хоуби? — казах аз. Питах не защото ме интересуваше наистина, а защото да бъда напълно сам с нея в къщата ми се струваше малко прекалено хубаво, за да бъде истина, а и малко плашещо.