Дона Тарт - Щиглецът

— Не е вярно! Това е лъжа! Не е крал нищо от никого…

— А мама и татко никога не са харесвали особено Том, вероятно изобщо не са го харесвали, и после, когато татко и Анди загинаха, вече не е можело да поддържаш тази връзка, поне не публично. Прекалено много си щяла да разстроиш мама. Пък и, както Плат изтъкна нееднократно…

— Няма да се виждам повече с него.

— Значи признаваш.

— Не мислех, че е от значение, преди да сме се оженили.

— И защо?

Тя отметна косата от очите си и не каза нищо.

— Мислила си, че няма значение? Защо? Защото си се надявала, че няма да разбера?

Тя ме погледна гневно.

— Ти си студенокръвен, знаеш ли?

— Аз? — отвърнах очи и се разсмях. — Аз ли съм студенокръвен?

— О, добре. „Наскърбен“. „Крайно принципен“.

— Явно по-принципен от други, така изглежда.

— Ти направо се наслаждаваш на това.

— Можеш да ми вярваш, че не е така.

— О, нима? Не бих предположила, виждайки самодоволната ти усмивка.

— А какво се очакваше да направя? Да не казвам нищо?

— Казах, че няма да се виждам вече с него. Всъщност още преди време му го казах.

— Но той е настоятелен. Обича те. Не иска да приеме твоето „не“.

За мое учудване тя се изчерви.

— Така е.

— Горката малка Китс.

— Не ставай отвратителен.

— Горкото момиченце — повторих иронично, защото не знаех какво друго да кажа.

Китси ровеше в чекмеджето за тирбушон, но се обърна и ме изгледа мрачно.

— Слушай — каза тя. — Не очаквам да ме разбереш, но е много тежко да обичаш неподходящ човек.

Мълчах. Когато влязох, до такава степен се бях вледенил от ярост при вида й, че се опитвах да се убедя в нейната неспособност да ми причини болка или — да пази Бог — да ме накара да я съжаля. Но нима имаше човек, който би оценил по-точно от мен истината в думите й?

— Слушай — каза тя отново и остави тирбушона. Беше видяла възможност за себе си и се възползваше от нея: също като на тенискорта, безмилостна, търсеща слабата страна на противника…

— Остави ме на мира.

Казах го прекалено разгорещено. Неподходящ тон. Разговорът тръгваше в погрешна насока. Исках да бъда студен, да контролирам събитията.

— Тио. Моля те — и тя застана до мен, постави ръка върху ръкава ми. Носът й зарозовя, зачервиха се и клепачите на насълзените й очи: също като горкия Анди с неговите сезонни алергии, като някакъв обикновен човек, към когото бих могъл да изпитам съчувствие. — Съжалявам. Наистина. От цялото си сърце. Не знам какво да кажа.

— О, така ли?

— Да. Не постъпих правилно.

— „Не постъпих правилно“. И това е начин да се опише станалото.

— Освен това, искам да кажа, аз знам, че ти не харесваш Том…

— Какво общо има това със станалото?

— Тио. Нима тези неща действително имат толкова голямо значение? Не, знаеш, че не е така — допълни тя бързо. — Не и ако се замислиш над тях. Освен това… — тя спря за миг, преди да се осмели да продължи: — не че искам да те поставям в неудобно положение, но аз знам всичко за твоите работи и не възразявам.

— „Работи“?

— О, моля те — каза тя с уморен тон. — Виждай се със съмнителните си приятели, дрогирай се, колкото си искаш, все ми е едно.

На фона радиаторът заклокочи и затрака, вдигайки адски шум.

— Виж какво. Ние си подхождаме. Този брак е идеалното решение и за теб, и за мен. Ти го знаеш и аз го знам. Защото… искам да кажа, виж, аз знам . Не е необходимо да ми казваш нещо. А освен това… нещата тръгнаха по-добре за теб, след като почнахме да се виждаме, не е ли така? Ти се посъвзе доста.

— О, нима? „Посъвзел съм се“? Какво би трябвало да означава това?

— Виж — тя въздъхна раздразнено, — няма смисъл да се преструваш. Мартина… Ем… Теса Марголис, помниш ли я?

— Мамка му.

Нямах представа, че някой знае за Теса.

— Всички се опитваха да ми казват: „Не се забърквай с него. Много е мил, но е наркоман“. Теса каза на Ем, че престанала да се вижда с теб, след като те открила да смъркаш хероин от кухненската й маса.

— Не беше хероин — казах аз разгорещено. Бяха стрити морфинови таблетки, и идеята да ги смъркам се оказа ужасна, чиста загуба на хапчето. — Да не говорим пък, че Теса нямаше никакви скрупули по отношение на кокаина, непрекъснато ме молеше да й намирам.

— Виж, това е различно и ти го знаеш. Мама… — опита се да ме прекъсне тя.

— О, така ли? Различно? — аз повиших тон, за да й попреча. — Как така различно? В какъв смисъл?

— Мама, кълна се — чуй ме, Тио — мама те обича толкова много. Толкова много. Ти спаси живота й, когато се появи. Вече говори, храни се, проявява интерес към нещата, разхожда се в парка, очаква с нетърпение посещенията ти, не можеш да си представиш каква беше преди. Ти си част от семейството — продължи тя, възползвайки се от предимството си. — Наистина. Защото, имам предвид, Анди…