Дона Тарт - Щиглецът

— О, скъпи — тя запърха очарователно край мен, надигна се на пръсти, за да свали чашите за вино — може ли да ми помогнеш? Моля? — Ем и Франси, съквартирантките, не се виждаха никъде, като че ли и те, и приятелите им се бяха измъкнали благоразумно преди появата ми. — О, не си прави труда, успях. Слушай, имам много добра идея. Хайде да се отбием да хапнем къри, преди да отидем у Синтия. Ужасно ми се прияде. Каква беше онази дупка на „Леке“, в която ме заведе веднъж — която харесваш? Как се наричаше? „Махал“… нещо си?

— Искаш да кажеш, бълхарникът? — казах студено. Дори не бях съблякъл палтото си.

— Моля?

— С мазния „роган — джош“ 180 180 Агнешка яхния, кашмирски специалитет. — Б.пр. . И старците, които ти действаха потискащо. Тълпите, излезли от разпродажбите в „Блумингдейлс“. — „Джал Махал Рестаруант“ (така пишеше!) беше невзрачен индийски ресторант, сгушен на втория етаж на една сграда на „Леке“, където нищо не се бе променило от времето, когато бях дете: нито тънките питки, нито цените, нито килимът, избледнял край прозорците до розово от влагата, нито дори келнерите: същите закръглени, блажено усмихнати, кротки лица, които помнех от детството си, когато отивахме там след кино с майка ми, за да ядем хлебчета „самоса“ и сладолед от манго. — Разбира се, защо не. „Най-жалкият ресторант в Манхатън“. Прекрасна идея.

Тя се обърна към мен и се намръщи.

— Както и да е, „Балухис“ е по-наблизо. Или… може да правим нещо друго, каквото искаш ти.

— О, нима? — стоях, облегнат на рамката на вратата, с ръце в джобовете. Годините, преживени редом с лъжец от световна класа, ме бяха направили безмилостен. — Каквото искам аз? Това вече е нещо.

— Извинявай. Казах си, че би било приятно да хапнем къри. Забрави.

— Няма проблем. Можеш вече да престанеш.

Тя вдигна поглед, по лицето й се беше изписала равнодушна усмивка.

— Моля?

— Не се преструвай. Знаеш отлично за какво говоря.

Тя мълчеше. Една бръчица се очерта на красивото й чело.

— Може би това ще те научи да държиш телефона си включен, когато си с него. Тя сигурно се е опитала да ти се обади, докато си била на улицата.

— Извинявай, не разбирам…

— Китси, видях ви.

— О, моля те — каза тя, примигвайки, след кратка пауза. — Не е възможно да говориш сериозно. Имаш предвид Том, нали? Наистина, Тио — продължи тя в мъртвешкото мълчание, последвало думите й, — Том е стар приятел, от едно време, наистина сме много близки…

— Да, и на мен ми се стори така.

— … а той е приятел и на Ем, и, искам да кажа — тя мигаше трескаво, заела поза на несправедливо обвинена, — знам как може да е изглеждало, знам , че ти не харесваш Том, и имаш основания да не го харесваш. Защото знам за онези истории след смъртта на майка ти и няма спор, той се е държал много зле, но тогава е бил просто хлапе и се чувства ужасно заради тогавашното си поведение…

— Чувства се ужасно ?

— … но снощи самият той беше получил лоши новини — продължи тя припряно, като актриса, прекъсната насред репликата, — лоши новини, които засягаха него лично…

— Говориш с него за мен? Двамата седите, обсъждате ме и ме съжалявате?

— … и тогава Том дойде да ни види, мен и Ем, нас двете, съвсем неочаквано, точно преди да отидем на кино, затова останахме вкъщи и не отидохме с другите, можеш да попиташ Ем, ако не вярваш на мен, той нямаше къде другаде да отиде, беше много разстроен, някакъв личен проблем, просто имаше нужда да поговори с някого, и какво можехме да направим ние…

— Нали не очакваш от мен да ти повярвам?

— Слушай. Не знам какво ти е казала Ем…

— Кажи ми, майката на Кейбъл още ли държи онази къща в Ийст Хамптън? Помня как тя го зарязваше в кънтри-клуба, след като уволни жената, която го гледаше, или май жената напусна. Уроци по тенис, уроци по голф. Трябва да е станал доста добър в голфа, а?

— Да — каза тя хладно, — да, доста добър е.

— Бих могъл сега да направя една доста просташка забележка, но ще я пропусна.

— Тио, хайде да не правим това.

— Мога ли да ти представя своята теория? Ще възразиш ли? Може би ще сгреша тук-там в детайлите, но мисля, че в основата си съм прав. Защото знам, че си излизала с Том, Плат ми го каза още когато го срещнах случайно на улицата, и самият той не беше особено очарован от това. И да — казах, когато тя се опита да ме прекъсне, а гласът ми прозвуча мъртвешки студено — точно както се чувствах, — така е. Не е необходимо да търсиш оправдания. Момичетата винаги са си падали по Кейбъл. Оригинален тип, може да бъде действително забавен, когато пожелае. Дори ако напоследък е започнал да фалшифицира чекове или да краде от посетителите в кънтри-клуба или разни други неща, които чувам за него…