Дона Тарт - Щиглецът

— Това е смешно. Хайде, отвори ми — сопнах се гневно, но тя продължаваше да стои с безразлично изражение в пролуката, избягвайки моя поглед — гледаше някъде малко встрани от лицето ми.

— Виж какво, Ем, аз просто искам да отида в стаята й и да полегна.

— Мисля, че ще е по-добре да дойдеш пак по-късно. Съжалявам — каза тя, докато аз мълчах, неспособен да повярвам.

— Разбери, все ми е едно какво правиш… — Франси, другата съквартирантка, поне се преструваше, че е склонна да общува с мен — не искам да те безпокоя, просто искам…

— Съжалявам. Най-добре ще е да си вървиш. Защото, виж какво, аз живея тук… — тя повиши тон, заглушавайки думите ми…

— Боже мили! Не е възможно да говориш сериозно!

— … аз живея тук — тя примигваше притеснено, — това е моето жилище и ти не можеш да нахлуваш тук по всяко време, когато ти е удобно.

— Я стига!

— И… и… — тя също се чувстваше неловко, — виж какво, не мога да направя нищо за теб, моментът е наистина неподходящ, мисля, че наистина трябва да си тръгнеш. Съгласен ли си? Съжалявам — тя вече затваряше вратата. — Ще се видим на купона.

— Какво?

— Годежното ви празненство — каза Емили, открехвайки съвсем леко вратата и поглеждайки към мен, така че видях едно тревожно синьо око за миг, преди тя отново да затвори.

Няколко мига останах в коридора, сред рязко възцарилата се тишина, взирайки се в шпионката, и ми се струваше, че в тишината мога да чуя как Ем, от другата страна на вратата, диша тежко, също като мен.

„Е, дотук беше, задраскана си от списъка на шаферките“, мислех си, когато се обърнах и затрополих надолу по стълбите, вдигайки демонстративно шум, чувствайки се по някаква странна причина едновременно ядосан и странно ободрен от случилото се, което категорично потвърждаваше правотата на всяка неприятна мисъл за Ем, която някога бе минавала през ума ми. Китси се беше извинявала неведнъж за рязкостта на Ем, но от това, както би казал Хоуби, „пословичната чаша на търпението преля“. Защо не беше отишла на кино с другите? Дали не беше с мъж? Ем, макар и с дебели глезени и не много привлекателна, имаше приятел, някакъв смотаняк на име Бил, който работеше в „Ситибанк“.

Черни улици, блестящи от мокрота. Когато излязох от фоайето, се мушнах във входа на съседния цветарски магазин, за да прегледам съобщенията на телефона си и да пратя едно на Китси, преди да тръгна обратно към центъра, за всеки случай; ако филмът вече беше свършил, можехме да се срещнем, за да вечеряме и пийнем по нещо (сами, без приятелките й; странният инцидент като че ли го изискваше) и — със сигурност — да се посмеем над поведението на Ем, чудейки се какво ли го бе предизвикало.

Витрината беше осветена с прожектори. Студената им светлина напомняше на морга. Зад запотеното стъкло, по което се стичаха струйки вода, разперените като криле клонки на орхидеите трептяха в повея на вентилатора: призрачно бели, с лунно, ангелско сияние. По-напред бяха подредени по-необичайните видове, някои от които струваха хиляди долари: нашарени с тънки жилки, покрити с власинки и петънца, с назъбени листа, някои сякаш опръскани с кръв, шарките им напомняха на дяволски лица, цветовете варираха от оттенък на гниещ труп до тъмноморавото на насинена плът — имаше дори една великолепна черна орхидея, чиито сиви корени се надигаха като змии от покритата с мъх саксия. („Моля те, скъпи“, бе казала Китси, долавяйки правилно плановете ми за Коледа, „дори не мисли за такова нещо, те са прекалено великолепни и загиват в момента, в който ги докосна.“)

Нямаше нови съобщения. Започнах да пиша бързо („Здрасти, обади се, трябва да поговорим, нещо много смешно се случи току-що, ххх“) , и само за да бъда напълно сигурен, че филмът още не е свършил, набрах отново номера й. Но точно когато се чуваше щракането, с което обаждането се прехвърляше на гласова поща, аз видях във витрината някакво отражение, откроило се на зеления, подобен на джунгла фон в дъното на магазина и — неспособен да повярвам — се обърнах.

Беше Китси, привела глава, в розовото си палто от „Прада“, под ръка с някакъв мъж, към когото се беше притиснала и му шепнеше нещо — не бях го виждал от години, но го познах незабавно, същите очертания на раменете, същата ленива, отпусната походка — Том Кейбъл. Чупливата му кестенява коса беше все така дълга; явно все още предпочиташе такива дрехи, каквито навремето в нашето училище носеха богатите хлапета, които пушеха трева (кецове „Треторн“, широк ирландски пуловер с едра плетка, без връхна дреха), беше нанизал на ръката си пазарска торба с логото на магазина за вино, в който ние с Китси се отбивахме понякога, за да си купим някоя бутилка. Но онова, което ме удиви, бе че Китси, която винаги вървеше на малко разстояние от мен, хванала ме за ръка, или бързаше напред и ме дърпаше след себе си, или размахваше ръка, стиснала моята, с чаровния маниер на дете, което си играе — се беше сгушила плътно, натъжено в него. Докато гледах недоумяващо, неспособен да проникна в смисъла на това, което виждах — те чакаха зелената светлина, покрай тях профуча автобус, бяха прекалено погълнати един от друг, за да ме забележат — Кейбъл, който й говореше тихо, разчорли косата й, после се обърна, притисна я към себе си и я целуна, а скръбната нежност на целувката, която тя му върна, нямаше нищо общо с онези целувки, с които бе дарявала мен.