Дона Тарт - Щиглецът

Мрак. Под мъгливите, светли ореоли на уличните лампи — паркови пейки, лъскави от дъжда, кап, кап, кап, подгизнали, черни дървета. Жвакащи алеи, застлани с дебел слой листа, тук-там по някой самотен чиновник, забързан към дома. Борис — свел глава, с ръце в джобовете, вперил поглед в земята — беше приключил разговора и си мърмореше нещо под нос.

— Извинявай, не те чух — казах, хвърляйки кос поглед към него.

Борис сви устни, тръсна глава.

— Улрика — каза той мрачно. — Тази кучка! Тя отвори вратата.

Избърсах челото си. Тресеше ме, гадеше ми се, по тялото ми беше избила студена пот.

— Откъде познаваш тези хора?

Борис сви рамене.

— Хорст ли? — каза той, ритайки листата, които се разхвърчаха сред дъжд от водни пръски. — Познаваме се от години. С Мириам се запознах покрай него — благодарен съм му, че ни запозна.

— И…?

— Какво?

— А това там на пода преди малко?

— Онзи, който падна ли? — Борис направи познатата си гримаса, която означаваше „кой знае?“ — Ще се погрижат за него, не се безпокой. Такива неща се случват. Те винаги се оправят. Наистина — той смени тона, заговори по-сериозно. — Защото… слушай, слушай — той ме смушка с лакът отстрани. — Тези хлапета често се навъртат около Хорст — и често се сменят, подменя ги до един — на такава възраст, гимназисти, студенти, повечето са богати, състоянията им се управляват от тръстове и попечителите може би биха склонили да откупят някой предмет на изкуството, някоя картина, която хлапетата може би са отмъкнали от семейството си? Те знаят, че могат да отидат при него. Тъй като — той отново отметна глава и отхвърли кичурите коса от очите си — самият Хорст, когато е бил малък, разбираш ли… било е отдавна, през осемдесетте години, посещавал година-две едно от онези скъпи училища за момчета, където те карат да ходиш с униформа. Някакво училище тук наблизо. Показа ми го веднъж, когато минавахме оттам с такси. Така или иначе — той подсмръкна — онова момче на пода не е някой бедняк, прибран от улицата. И те няма да допуснат да му се случи нещо. Да се надяваме, че това ще му послужи за урок. С много от тях става така. Никога през живота си няма да се почувства толкова зле, както след тази инжекция с „Наркан“. Освен това Канди е медицинска сестра и тя ще се грижи за него, когато той се свести. Канди, нали се сещаш, брюнетката — той отново ме смушка в ребрата, защото не отговарях. — Видя ли я? — той се изкиска. — Видя ли… — той спусна ръка и плъзна пръст над коляното си, за да очертае горния край на високите й ботуши. — Страхотна е. Боже, ако можех да я отмъкна от онзи тип Нийл, ирландеца, щях да го направя. Веднъж ходихме само двамата до Кони Айлънд — никога не съм си изкарвал по-добре. Тя обича да плете пуловери, представяш ли си? — каза той и ме погледна лукаво с крайчеца на окото си. — Такава жена — можеш ли да предположиш, че ще й е приятно да плете? А е така! Предложи да изплете пуловер и на мен! И говореше сериозно! „Борис, бих ти изплела пуловер, стига да поискаш. Само ми кажи какъв цвят предпочиташ и ще го изплета!“

Той се опитваше да ме ободри, но аз бях прекалено потресен, за да говоря. Известно време вървяхме, свели глави, и не се чуваше никакъв друг шум освен потракването на токовете ни по алеята в мрака, ехото на стъпките ни като че ли се точеше безкрайно и стигаше отвъд гигантската градска нощ, а звуците на клаксоните и сирените долитаха до нас отдалеч, като че ли от половин миля.

— Е — поде след малко Борис, поглеждайки ме отново изкосо, поне вече го изясних, нали?

— Какво? — попитах стреснато. Мислите ми все още се занимаваха с момчето и собствените ми разминавания на косъм със смъртта: припадъкът в банята на горния етаж у Хоуби, когато си бях разкървавил главата, удряйки я в ръба на умивалника; онзи път, когато дойдох на себе си в кухнята у Карол Ломбард, Карол ме разтърсваше и крещеше: „Добре, че се свести след четири минути, ако бяха минали пет, щях да се обадя на 911!“

— Почти сигурен съм. Саша е взел картината.

— Кой?

Борис се намръщи.

— Колкото и да е странно, той е брат на Улрика — и той скръсти ръце пред тесния си гръден кош. — А две обувки правят чифт 178 178 Борис превежда буквално руския израз „Два сапога пара“, който означава, че хората са „от един дол дренки“, „лика-прилика“. — Б.пр. , както знаеш. Саша и Хорст са много близки — Хорст никога не би изслушал човек, който говори против него… е, добре. Трудно е да не харесаш Саша, всички го харесват, той е по-дружелюбен от Улрика, но ние никога не сме си пасвали. Всички казват, че Хорст бил безукорен, преди да се свърже с тях двамата. Учел философия, подготвял се да поеме фирмата на баща си… а виждаш какъв е сега. Но като изключим това, никога не съм предполагал, че Саша би тръгнал срещу Хорст, за нищо на света не бих повярвал. Разбра ли всичко, което говорехме там?