Дона Тарт - Щиглецът

— Да, и именно затова искаме толкова много да си я върнем — изръмжа Борис от сенките.

— Съвършено изключителна — продължаваше Хорст спокойно. — Един натюрморт като този — той посочи картината на Клаес, махвайки лениво с ръка (черно под ноктите, белези и мрежа от преплитащи се вени по опакото на ръката) — толкова упорито вкопчване в детайлите. Голямо техническо умение, но прекалено рафинирана работа. Маниакална точност. Има нещо мъртво в тях. Ненапразно ги наричат натюрморти, нали? Докато Фабрициус… — той отстъпи отпуснато назад, — познавам теорията, свързана с „Щиглецът“, изучил съм я, хората окачествяват изпълнението като също толкова крайно реалистично, и наистина, тя може да изглежда така отдалече. Но мен не ме интересува онова, което казват специалистите по история на изкуството. Истина е, някои части са изработени с присъщия на този стил краен реализъм… стената, пръчката, на която е кацнала птичката, проблясъка на светлина по метала, и после… перушината на гърдите й, съвсем като жива. Пух и перца. Меко, меко. Клаес би довел това съвършенство и точността докрай, унищожавайки ефекта — художник като Ван Хоогстратен би стигнал дори още по-далеч, довършвайки го до последния пирон на ковчега. Но Фабрициус… той прави каламбур с жанра… майсторска реплика на цялата идея за съвършен реализъм… защото, ако погледнем други части от работата му — главата? крилото? — съвсем не като живи, съвсем не буквално възпроизведени, той съвсем съзнателно създава разграничения в картината, за да ни покаже как я е рисувал. Петна и мазки, самостоятелни форми, особено около гушката, отделно цветно петно, много абстрактно. Именно това го прави гений по-скоро на нашето, отколкото на неговото време. В тази картина има двойственост. Виждаш петната, виждаш боята като боя, и същевременно виждаш живата птица.

— Е, да — изръмжа Борис в тъмното, извън обсега на светлината, щраквайки със запалката си, — ако нямаше боя, нямаше да има и какво да се гледа.

— Именно — Хорст се извърна, падналата върху лицето му сянка го преряза надве. — Тази работа на Фабрициус е шега. В сърцевината й е заложена шега. Именно това правят всички големи майстори. Рембранд. Веласкес. Тициан в късните си произведения. Шегуват се. Забавляват се. Изграждат зрителната измама, трика — но пристъпиш ли само малко напред, те се разпадат на отделни мазки. Абстрактни, неземни ефекти. Изцяло различна, далеч по-дълбока красота. Онова, което виждаш, е рисуваният обект, и все пак не е съвсем той. Бих казал, че тази мъничка картина поставя Фабрициус редом с най-великите художници, живели някога. С „Щиглецът“ той осъществява своето чудо в пространство, по-присъщо за работата на бижутер. Макар че, признавам, бях изненадан — той се обърна да ме погледне, — когато взех картината в ръце за първи път. Тежи, нали?

— Да… — неволно, неясно защо, се почувствах удовлетворен, че той беше забелязал тази подробност, странно значима за мен, цяла свързана с нея мрежа от детски мечти и асоциации, беше засегнал емоционална струна — дъската е доста по-дебела, отколкото би предположил човек. Има си своята тежест.

— Тежест. Именно. Това е подходящата дума. А и фонът — не е толкова жълт, колкото когато съм я виждал като момче. Картината е претърпяла почистване — в началото на деветдесетте години, струва ми се. След консервационните мерки има повече светлина.

— Трудно е да се каже. Нямам възможност да направя сравнение.

— Е, добре — каза Хорст. Димът от цигарата на Борис, процеждащ се от тъмното, където седеше той, придаваше на светлия кръг, в който бяхме застанали, усещане за кабаретна сцена. — Може и да греша. Бях дванайсетинагодишен, когато я видях за първи път.

— Да, и аз бях горе-долу на същата възраст, когато я видях за първи път.

— Да — каза Хорст примирено и почеса едната си вежда, на опакото и на двете му ръце се виждаха синини с размера на десетцентова монета, — това беше единственият случай, когато баща ми ме взе със себе си на делово пътуване, това пътуване до Хага. Леденостудени стаи в пансиона. Навън нямаше вятър, не трепваше дори листо. Следобеда поисках да отида в увеселителния парк „Дрийвлийт“, но вместо това той ме заведе в „Морицхойс“. И… прекрасен музей, много прекрасни картини, но единствената картина, която помня, че съм видял тогава, е твоят щиглец. Картина, която би привлякла вниманието на дете, нали? Der Distelfink. Така ми беше известна навремето, с немското си име.

— Да, да, да — разнесе се от тъмното отегченият глас на Борис. — Това започва да звучи като образователен канал на телевизията.