Дона Тарт - Щиглецът

— Какво се случи?

— Не знам точно. Получих половината стока, съгласно уговорката — остатъкът трябваше да пристигне до седмица. В това няма нищо необичайно. Но тогава тях ги арестуваха, и аз не получих нито другата половина от стоката, нито пък ми върнаха картината. Хорст… е, Хорст също изгуби от тази сделка. Така или иначе, надявам се, че сега ще има повече сведения, отколкото имаше последния път, когато разговарях с него.

Гюри ни остави някъде между шейсета и шейсет и девета улица, съвсем недалеч от дома на Барбърови.

— Това ли е мястото? — попитах аз, отръсквайки дъжда от чадъра на Хоуби. Бяхме излезли от колата и стояхме пред внушителна къща с фасада от варовикови плочи — черни железни врати, масивни чукчета с формата на лъвски глави.

— Да, това е къщата на баща му — другите му роднини се опитват да го изхвърлят оттук по законен път, но… желая им късмет, ха!

Зажужа автоматът, вратата се отвори, ние се качихме на асансьор, чиято клетка се движеше в междустълбищното пространство. Долових мирис на тамян, трева и врящ сос за спагети. Висока и слаба руса жена — с късо подстригана коса, спокойни малки очи и лице, подобно на камилска муцуна — отвори вратата. Беше облечена като едновремешен уличен хлапак или разносвач на вестници: пепитени панталони, високи обувки, мръсна блуза от полар, тиранти. На самия връх на носа й висяха очила с телени рамки, досущ като на Бенджамин Франклин.

Без да каже дума, след като ни отвори вратата, тя си тръгна, оставяйки ни в един мрачен, мръсен салон с размери на бална зала, напомнящ на занемарен декор от филм с Фред Астер за висшето общество: висок таван; ронеща се гипсова украса; роял; помътнял кристален полилей, половината от висулките му бяха счупени или липсваха; широко холивудско стълбище, обсипано с угарки от цигари. На фона се носеха монотонни суфистки песнопения: Allāhu Allāhu Allāhu Haqq. Allāhu Allāhu Allāhu Haqq. Някой бе нарисувал на стената с въглен поредица голи тела в естествен размер, които сякаш се изкачваха по стълбите — като последователни филмови кадри; мебели почти нямаше, ако изключим един опърпан разтегателен фотьойл и няколко стола и маси, които изглеждаха като събирани от улицата. По стените имаше празни рамки от картини; един череп на овен. На телевизионния екран трепкаха и ломотеха като в епилептичен пристъп образите от анимационен филм, въртяха се като криле на вятърна мелница различни геометрични форми и букви, сменяни от образи на състезателни коли. Като изключим телевизора и вратата, през която бе изчезнала русата жена, единственият източник на светлина беше една лампа, хвърляща ясно очертан светъл кръг върху недогорели свещи, кабели за компютър, празни шишета от бира, газови бутилки, маслени пастели в кутиите си и търкалящи се вън от тях, множество пълни каталози на творчеството на различни художници, книги на немски и английски, сред които забелязах „Отчаяние“ на Набоков и „Битие и време“ на Хайдегер с откъсната корица, скицници, книги по история на изкуството, пепелници и обгоряло алуминиево фолио, както и доста мръсна на вид възглавница, върху която дремеше сива раирана котка. Над вратата, като трофей в някоя ловна хижа в Шварцвалд, разклонени еленови рога хвърляха разкривени сенки, които се разпростираха по тавана, създавайки зловеща, нордическа, приказна атмосфера.

От съседното помещение се чуваше разговор. На прозорците висяха закачени с гвоздеи чаршафи, достатъчно тънки, за да пропускат разсейващо се виолетово сияние, нахлуващо от улицата. Докато се озъртах, различни форми започваха да се очертават в мрака и да се видоизменят странно, като насън: като начало, импровизираният параван — всъщност нещо като килим, провесен на корда от тавана, погледнат по-отблизо, се оказа гоблен, при това много хубав, от осемнайсети век, ако не и по-стар, почти близнак на един друг, произведен в Амиен, който видях на един търг, оценен на около четиридесет хиляди паунда. А и не всички рамки по стените бяха празни. В някои имаше картини, едната от които — дори на тази слаба светлина — като че ли беше работа на Коро.

Тъкмо се канех да пристъпя към нея, за да я огледам по-добре, когато един мъж на трудно определима възраст — някъде между трийсет и петдесет години, се появи на вратата: мършав, но висок, дългокрак, с права пясъчноруса коса, сресана назад, с черни пънкарски джинси, скъсани на коленете и мърляв пуловер на британски командос под сако, което явно не беше в неговия размер.