Дона Тарт - Щиглецът

Въпреки че тя продължаваше да гледа страниците на албума, аз установих, че съм се загледал в снимката на Анди и баща му, поставена в сребърна рамка на масичката до нас. Беше обикновена моментна фотография, но никой фламандски художник не би могъл да аранжира композицията по-умело, за да предаде предчувствието за нещастие, за преходност и гибел. Анди и господин Барбър, застанали на тъмен фон, свещите в стенните свещници зад тях — изгаснали, ръката на господин Барбър почиваше върху модел на кораб. Въздействието не би било по-смразяващо алегорично, ако бе положил ръката си върху череп. По-горе на стената, на мястото на пясъчния часовник, толкова обичан от майсторите на алегории за преходността и суетата на човешкия живот, имаше лишен от украси, малко зловещ стенен часовник с римски цифри на циферблата и черни стрелки — часът беше дванайсет без пет. Времето изтичаше.

— Мамо… — беше Плат, който връхлетя в стаята и се закова на място, когато ме видя.

— Не е необходимо да чукаш, скъпи — каза госпожа Барбър, без да вдига поглед от книгата, — винаги си добре дошъл.

— Аз… — Плат продължаваше да се блещи към мен. — Китси… — изглеждаше смутен. Пъхна ръце в издутите джобове на спортното си сако. — Тя ще се забави — обърна се той към майка си.

Госпожа Барбър изглеждаше учудена.

— О! — каза тя. Двамата се спогледаха и като че ли между тях прелетя нещо неизречено.

— Ще се забави ли? — попитах с дружелюбен тон, гледайки ту единия, ту другия. — Къде?

Отговор не последва. Плат — вперил неотклонно поглед в майка си — отвори уста, после я затвори. Госпожа Барбър остави съвсем спокойно каталога настрана и каза, без да ме поглежда:

— Е, знаеш ли, струва ми се, че тя днес отиде да играе голф.

— Така ли? — попитах с лека изненада. — Времето не е ли доста неподходящо за голф?

— Движението е много натоварено — каза незабавно Плат, хвърляйки поглед към майка си. — Попаднала в задръстване, на магистралата е някакъв ужас. Обадила се е на Форест — обърна се той към мен, — ще забавят началото на вечерята.

— Дали пък — каза госпожа Барбър, след като помълча замислено, — дали пък вие двамата с Тио да не излезете да пийнете по нещо? Да — каза тя решително, обръщайки се към Плат, като че ли въпросът беше вече решен, и кръстоса ръце. — Мисля, че това е отлична идея. Вие двамата излезте за по едно питие. — А ти — тя се обърна към мен с усмивка, — какъв ангел си ти! Благодаря ти толкова много за албума — и тя се пресегна и стисна ръката ми. — Най-прекрасният подарък на света.

— Но…

— Да?

— Нали Китси ще има нужда да дойде тук и да се освежи? — попитах, след като бях помълчал озадачено.

— Моля?

Двамата отново насочиха погледи към мен.

— Ако е играла голф? Няма ли да трябва да се преоблече? Надали иска да отиде у Форест с дрехите, в които е играла голф — допълних, гледайки ту него, ту нея, а после — след като нито един от двамата не отговори, допълних: — Не ми пречи да чакам тук.

Госпожа Барбър изду замислено устни, клепачите й бяха натежали и аз изведнъж разбрах — беше уморена. Не беше очаквала, че ще й се наложи да седи и разговаря с мен, но възпитанието я възпираше да го каже.

— Въпреки че — казах смутено и станах, — времето напредва, един коктейл би ми дошъл добре…

И точно в този момент телефонът в джоба ми, който бе мълчал цял ден, зазвъня силно: беше постъпило ново съобщение. Несръчно — бях толкова изтощен, че не можех да преценя къде ми е джобът — аз започнах да се ровя, за да го измъкна.

Разбира се, съобщението беше от Китси, претъпкано с емотикони. Здравей, Попси, закъсняв цялчас! Дано съм те хванала! Форест и Силия ще забавят вечерята, ще се видим у тях 9 pm, обичам те много най! Китс

Пет-шест дни по-късно аз все още не се бях възстановил напълно от прекараната с Борис нощ — донякъде защото бях зает с клиенти, предстоящи търгове, огледи на вещи от разпродажби, а отчасти и защото почти всяка вечер имах кошмарни ангажименти заедно с Китси: празнични партита, официални вечери, „Пелеас и Мелизанда“ в „Метрополитън“, ставах в шест всяка сутрин и си лягах след полунощ, една вечер се прибрахме чак в два сутринта, почти не можех да отделя време за себе си и (което беше по-лошо) почти не оставаше време, в което да останем двамата насаме, което поначало би ме влудило, но при тези обстоятелства, затрупан от задължения и мобилизиран, за да преодолея умората, почти нямах време да мисля.

Цяла седмица бях чакал вторника, когато Китси излизаше вечерта с приятелки — не защото не исках да се видя с нея, а защото и Хоуби щеше да вечеря някъде навън и аз очаквах с нетърпение да остана сам, да хапна за вечеря нещо от хладилника и да си легна рано. Но в седем вечерта, когато затварях магазина, все още имаше работа за приключване. По някакво чудо се беше появил един специалист по вътрешно обзавеждане, за да заяви интерес към скъпите, демодирани и непродаваеми калаени съдове, които събираха прах на един шкаф още от времето на Уелти. Не разбирах много от калаени съдове, затова търсех необходимата ми статия в един стар брой на „Антикс“, когато Борис дотича откъм бордюра и почука на стъклената врата, пет минути след като вече я бях заключил. Плющеше дъжд; в леещия се на пристъпи порой той беше само един неясен силует в палто, но ритъмът на почукването ми беше познат от едно време, когато заобикаляше през вътрешния двор в дома на баща ми и почукваше рязко, за да му отворя.