Дона Тарт - Щиглецът

— Здравей — каза той, тих глас с британски акцент, в който се долавяше далечна немска рязкост, — ти трябва да си Потър. — После се обърна към Борис: — Радвам се, че дойдохте. Не бива да си тръгвате, останете с нас. Канди и Нийл правят вечеря заедно с Улрика.

Зад гоблена нещо се раздвижи, близо до краката ми, и аз отстъпих бързо назад: усукани в завивки фигури на пода, спални чували, миризма на бездомници.

— Благодаря, но не можем да се бавим — каза Борис, който беше взел котката и я чешеше зад ушите. — Но бихме пийнали малко от това вино, благодаря.

Хорст подаде безмълвно чашата си на Борис, а после извика нещо на немски към съседната стая. Обърна се към мен и каза:

— Ти си търговец, нали?

В светлината на телевизионния екран бледите му, немигащи очи на препарирана чайка блестяха ярко.

— Да — казах смутено; после допълних: — Ъъ, благодаря.

Друга жена — брюнетка, с равно подрязана къса коса, с високи черни ботуши и пола, достатъчно къса, за да се вижда татуираната на едното й бедро черна котка — се беше появила с бутилка и две чаши: една за Хорст, една за мен.

— Danke , скъпа — каза Хорст. И на Борис: — Може би ще искате и нещо друго, господа?

— Не точно сега — каза Борис, който се беше привел напред, за да си открадне целувка от тъмнокосата, преди тя отново да излезе. — Но се чудех… какво знаеш за Саша?

— Саша… — Хорст се отпусна на разтегателното кресло и запали цигара. С разпраните джинси и войнишките обувки приличаше на поочукана версия на холивудски изпълнител на характерни роли от четиридесетте години, някакъв второстепенен mitteleuropäischer 169 169 (нем.) средноевропейски. — Б.пр. актьор, известен с превъплъщенията си като цигулар с трагична съдба и интелигентни, изтощени бежанци. — Като че ли следите водят към Ирландия. Това е добра новина, ако питаш мен.

— Звучи някак невероятно.

— Така ми прозвуча и на мен, но говорих с различни хора и досега всичко потвърждава тази версия — говореше тихо, неритмично, със странния тон на наркоман, но все пак отчетливо. — И така, скоро ще знаем повече… надявам се.

— Приятели на Нийл ли са?

— Не. Нийл твърди, че никога не е чувал за тях. Но е все пак някакво начало.

Виното беше лошо: сира от супермаркета. Тъй като не исках да стоя близо до телата, налягали на пода, аз се отдалечих, за да разгледам няколко скулптурни отливки на една очукана маса: мъжки торс; една Венера с надиплена туника, облегната на скала; крак в сандал. На слабата светлина те приличаха на съвсем редови отливки, от онези, които се продаваха в „Пърл Пейнт“ — предназначени за ателиетата по рисуване, за да могат студентите да ги скицират — но когато плъзнах пръст по крака, не почувствах зърнеста повърхност, а копринената гладкост на мрамора.

— Но защо биха отишли с нея в Ирландия? — питаше неспокойно Борис. — Какъв колекционерски пазар има там? Доколкото ми е известно, всички се опитват да изнасят разни вещи от страната, а не да ги вкарват в нея.

— Да, но Саша предполага, че картината е използвана за покриване на дълг.

— Значи въпросният тип има контакти там?

— Очевидно.

— Трудно ми е да повярвам.

— Кое, че има контакти там ли?

— Не, тази история с покриването на дълга. Този тип… изглежда така, като че ли допреди половин година е крадял тасове от автомобилни гуми по улиците.

Хорст сви едва забележимо рамене: сънлив поглед, набраздено чело.

— Кой знае. Не съм сигурен, че това е истина, но със сигурност не съм склонен да разчитам на късмета. А дали бих казал, че съм готов да ми отрежат едната ръка, ако се окаже измама? — додаде той, тръскайки лениво пепел от цигарата си на пода. — Не.

Борис се взираше намръщено в чашата с вино.

— Беше любител. Вярвай ми. Ако ти самият го беше видял, щеше да разбереш.

— Да, но обичал да рискува, така каза Саша.

— А не мислиш ли, че е възможно Саша да знае нещо повече?

— Не, мисля, че не — говореше сдържано, и донякъде сякаш на себе си. — „Почакайте и ще видим“. Само това чувам. Незадоволителен отговор. Работата е съмнителна, ако питаш мен. Но както казах, тепърва предстои да си изясним всичко докрай.

— А Саша кога ще се върне в Ню Йорк?

Сумракът в стаята ме връщаше право в детството, във Вегас, като неясен спомен за сън, съхранил се след събуждането: въздух, замъглен от цигарен дим, мръсни дрехи на пода, лицето на Борис — ту синьо, ту бяло в трепкащата светлина на телевизионния екран.

— Другата седмица. Ще ти се обадя. Тогава ще можеш и сам да поговориш с него.