Дона Тарт - Щиглецът

— Да. Но ми се струва, че би трябвало да говорим с него двамата заедно.

— Да, и аз мисля така. И двамата ще бъдем по-съобразителни в бъдеще… можеше да не се стига до това положение… но така или иначе — допълни Хорст, който се чешеше бавно, разсеяно по врата, — нали разбираш защо не смея да го притисна прекалено.

— Това е много удобно за Саша.

— Ти явно имаш подозрения. Кажи какви са.

— Струва ми се… — Борис извърна очи към вратата.

— Да?

— Струва ми се — Борис заговори по-тихо, — че си прекалено мек с него. Да, да… — той вдигна ръце, — знам. Но — това създава много добра възможност за онзи тип да изчезне, и после — няма и следа и той няма никаква представа!

— Е, може и да е така — отвърна Хорст. Изглеждаше разсеян и сякаш някъде другаде с мислите си, като възрастен човек в стая, пълна с малки деца. — Това изнервя и мен… всички нас. Искам не по-малко от теб да си изясня всичко докрай. Макар че, откъде да знаем, неговият човек може да е бил ченге.

— Не — каза твърдо Борис. — Не беше. Не беше. Знам го.

— Е… ако трябва да бъда съвсем честен с теб, и аз не мисля така, но в цялата тази история има нещо повече, което ние все още не знаем. И все пак имам надежди — той беше извадил една дървена кутия от чекмеджето на една чертожна маса и ровеше в нея. — Господа, сигурни ли сте, че не искате малко?

Отвърнах поглед. Нямаше нещо, което да искам повече. Освен това ми се искаше да видя и онзи Коро, само че не ми се щеше да заобикалям налягалите по пода, за да го направя. Забелязах в другия край на салона още картини, подпрени на ламперията: един натюрморт, два малки пейзажа.

— Иди да поразгледаш, ако искаш. — Каза го Хорст. — Онзи Лепин 170 170 Станислас Виктор Едуар Лепин (1835-1892) — френски художник, пейзажист, рисувал много често изгледи от Сена. — Б.пр. е фалшификат. Но работите на Клаес и Берхем 171 171 Питер Клаес (1597-1660) художник, представител на златната епоха на фламандската живопис, известен с натюрмортите си; синът му, Николаес Питерсзоон Берхем (1620-1683) става известен пейзажист. — Б.пр. се продават, ако се интересуваш.

Борис се разсмя и се пресегна, за да вземе една от цигарите на Хорст.

— Той не играе на този пазар.

— Нима? — попита дружелюбно Хорст. — Мога да му дам добра цена за двете. Продавачът иска да се отърве от тях.

Пристъпих, за да ги огледам: натюрморт — свещ и полупразна чаша с вино.

— Клаес… или Хеда 172 172 Вилем Клаесзоон Хеда (1593/1594 — ок. 1680/1682) виден представител на художниците, рисували трапезни натюрморти, докато Питер Клаес се ориентира по-скоро към алегории, изразяващи суетата на земния живот. — Б.пр. ?

— Не… Питер е. Макар че… — Хорст остави кутията настрана, после застана до мен и издърпа шнура на лампата, която висеше от тавана, окъпвайки двете картини в ярка, официална светлина — тази част… — той очерта линия с пръст, на разстояние от картината — виждаш ли, отражението на пламъка тук? и диплите, които се спускат от ръба на масата. Почти би могло да е Хеда, в някой недобър за него ден.

— Красива работа.

— Да. Красива като образец на жанра. — Отблизо той издаваше тежката миризма на немито тяло, смесена със силния, прашен лъх на магазин с вносни стоки, като вътрешността на китайска кутия. — Малко прекалено прозаична за съвременния вкус. Маниерът на епохата. Прекалено инсценирано. Все пак, този Берхем е много добър.

— Пълно е с фалшиви работи на Берхем — отбелязах с безразличен тон.

— Да… — светлината, която падаше от вдигнатата лампа върху пейзажа, беше синкава, зловеща… — но тази е много красива… Италия, 1655 година… Тоналностите на охрата са прекрасни, нали? Клаес, струва ми се, не е чак толкова добър, много ранна работа, но произходът и на двете е безупречен. Хубаво би било да си останат заедно… те никога не са били разделяни, тези двете. Баща и син. Предавани са заедно през поколения в един холандски род, озовали се в Австрия след войната. Питер Клаес… — Хорст вдигна по-високо лампата. — Честно казано, Клаес е бил толкова нестабилен. Прекрасна техника, прекрасна повърхност, но нещо не е съвсем наред при тази, не си ли съгласен? Композицията е неуверена. Някак разхвърляна. Освен това — той сочеше с палец много лъскавото платно: прекомерно лакиране.

— Съгласен съм. И това тук… — проследих във въздуха грозния дъговиден белег, където прекалено старателното почистване беше изтрило боята чак до имприматурата.

— Да — в отговор той насочи към мен сънливо-дружелюбния си поглед. — Съвсем вярно. Ацетон. Който е извършил това, би трябвало да бъде застрелян. И все пак една такава несъвършена картина като тази, в недобро състояние — дори ако е от неизвестен автор — струва повече от някой шедьовър, ето къде се крие иронията, струва повече поне за мен . Особено пейзажите. Много, много лесни за продаване. Авторитетите не им обръщат особено внимание… трудно е да бъдат разпознати по описание… и въпреки всичко могат да донесат може би към двеста хиляди всяка. Виж, Фабрициус… — той направи дълга пауза, видимо съвсем невъзмутим, — тук става дума за съвсем различен калибър. Най-забележителната работа, минавала някога през ръцете ми, мога да твърдя това без колебание.