Дона Тарт - Щиглецът

— Търгуваш ли изобщо с модерно изкуство? — попитах в последвалото мълчание.

— Ами… — Хорст впери в мен студените си, пресъхнали очи; „търгуваш“ вероятно не беше точно казано, моят избор на дума сякаш го развесели — понякога. Неотдавна имах един Курт Швитерс… Стантън Макдоналд-Райт — познаваш ли го? Прекрасен художник. Зависи какво ще ми попадне. Кажи ми съвсем честно — случвало ли ти се е изобщо да търгуваш с картини?

— Много рядко. Търговците на картини минават преди мен.

— Жалко. Преносимостта на стоката е много важна в моя бизнес. Имам куп работи от средна категория, които бих могъл да продам чисто, стига да разполагах с убедителна на вид документация.

В кухнята се пържеше нещо, миришещо на чесън; затракаха тенджери; понесе се характерната за марокански „сук“ смесена миризма на горящи ароматни треви и урина. И постоянно, равно, монотонно, онова суфистко песнопение, виещо се на спирали около нас в мрака, безконечно възпяване на Божественото.

— Или например този Лепин. Доста добър фалшификат. Има един тип — канадец, доста забавен, би ти харесал — прави ги по поръчка. Полок, Модиляни — бих ви запознал с удоволствие, ако искаш. В тези неща няма много пари за мен, но от тях може да се спечели цяло състояние, ако се появят на подходящото място, сред подходящо имущество, обявено за разпродажба. — И той допълни небрежно в последвалото мълчание: — От старите майстори ми попадат много италианци, но предпочитанията ми… те са ориентирани по на север, както сам виждаш. Та така — този Берхем е много добър образец на жанра, но, разбира се, тези пейзажи, тип италиански, с рухналите колони и скромните млекарки не отговарят чак толкова на съвременния вкус, нали? Много повече предпочитам този Ван Гойен тук. За съжаление той не се продава.

— Ван Гойен ли? Бих се заклел, че е Коро.

— Като гледаш картината оттук, да, би могъл да помислиш така — сравнението явно му хареса. — Работите им много си приличат — самият Винсънт го е отбелязал — нали знаеш за онова писмо? „Холандският Коро“? Същият финес в леката омара, същото разтваряне в плътната мъгла, нали разбираш какво искам да кажа?

— Къде… — понечих да задам обичайния въпрос на търговците, къде го намери , но се възпрях.

— Великолепен художник. Много продуктивен. А това е особено красив образец на творчеството му — заяви той с истинска колекционерска гордост. — Ако се приближиш, ще забележиш множество забавни детайли — мъничка фигура на ловец, лаещо куче. Освен това — нещо типично за него — подписа му на кърмата на лодката. Много очарователно. Ако искаш — той посочи с глава телата, налягали зад гоблена — иди да я видиш. Няма да ги обезпокоиш.

— Не, но…

— Да — той вдигна ръка, — отлично те разбирам. Да я донеса ли тук?

— Да, много ще се радвам да я видя.

— Трябва да си призная, толкова се привързах към тази картина, че ще ми бъде неприятно да се разделя с нея. Той самият е търгувал с картини — Ван Гойен. Много от холандските майстори са го правили. Ян Стейн. Вермеер. Рембранд. Но Ян ван Гойен — той се усмихна — е бил като нашият приятел Борис. Занимавал се с всичко по малко. Картини, имоти, сделки с лалета.

В тъмното Борис изсумтя сърдито и като че ли се канеше да каже нещо, когато откъм кухнята се появи едно кльощаво двайсетинагодишно момче с разчорлена коса и старомоден термометър с живак, стърчащ от устата му — залиташе и бе вдигнало ръка, предпазвайки очите си от светлината на вдигнатата високо лампа. Носеше странна, широка, сякаш женска жилетка, която му стигаше до коленете, като халат; изглеждаше болен и дезориентиран, ръкавът му беше навит, потриваше свивката на ръката си при лакътя с два пръста — и само миг след това коленете му се подгънаха и той рухна на пода, термометърът се търкулна със стъклено изтракване от устата му на паркета, но не се счупи.

— Какво… — каза Борис, изгаси цигарата си, стана, а котката се стрелна от скута му и потъна в сенките. Хорст — смръщен — пусна лампата, светлината се залюшка лудо по стените и тавана.

— Ах! — възкликна той раздразнено, отметна косата от очите си и се отпусна на колене, за да огледа младия мъж. — Махнете се — обърна се към жените, които се бяха появили на прага заедно с тъмнокос мъж със студено изражение и вид на охранител, както и две момчета със стъклени погледи, явно още ученици, не повече от шестнайсетгодишни — а после, защото те продължаваха да стоят и да зяпат — махна с ръка. — Вървете в кухнята! Улрика — обърна се той към русата, — halt sie zurück 173 173 (нем.) задръж ги — Б.пр. .