Дона Тарт - Щиглецът

— Не.

— Ами Хорст мисли, че думата на Саша е бетон, а пък аз не съм чак толкова убеден. Освен това не ми се вярва, че картината е в Ирландия. Дори Нийл, ирландецът, не вярва, че е така. Гадно ми е, че тя се върна — Улрика — не мога да кажа откровено какво мисля. Защото — той заби ръце още по-надълбоко в джобовете си — съм малко учуден, че Саша се е осмелил да направи такова нещо, без да каже на Хорст — но мисля, че има само едно обяснение — струва ми се, че цялата провалена сделка, арестът, издънката с полицаите, всичко това е послужило като оправдание Саша да се измъкне с картината. Хората, които живеят на гърба на Хорст, са десетки — той е прекалено мил и доверчив — кротък по душа, нали разбираш, склонен да вярва най-доброто за хората — е, той може да позволи на Саша и Улрика да крадат от него, но аз няма да допусна да крадат от мен.

— Мхм — не бях си създал достатъчно ясна представа за Хорст, но не ми изглеждаше като особено кротък по душа.

Борис се смръщи отново и започна да рита с крак в локвите.

— Но знаеш ли какъв е единственият проблем? Човекът на Саша, онзи, с когото той ме накисна? Истинското му име… нямам представа какво е. Представяше се като Тери, което не беше истина — аз също не ползвам собственото си име, но „Тери“, канадец, хайде де, не на нас тия! Беше от Чехия. Колкото той беше „Тери Уайт“, толкова съм и аз. Предполагам, че е уличен престъпник, наскоро излязъл от затвора — нищо не знае, необразован — истинско животно. Мисля, че Саша го е изровил отнякъде, за да го ползва като маша, и че му е дал някакъв дял, за да провали сделката — незначителен дял, вероятно. Но пък знам как изглежда въпросният „Тери“, знам, че той има контакти в Антверпен и смятам да се обадя на едно мое момче, Чери, и да му кажа да се заеме с този въпрос.

— Чери ли?

— Да — това е „кличка“, прякорът на моето момче, казва се Виктор, но му викаме така, защото носът му е червен, а и защото на руски името му на галено, Витя, звучи малко като руската дума за вишна. Освен това в Русия има една много прочута сапунка, „Зимна вишна“… е, трудно е да се обясни. Дразня Витя с този филм, и той много се вбесява. Така или иначе, Чери познава всички, знае всичко, успява да се добере до всякаква вътрешна информация. Две седмици преди нещо да се случи, можеш да го узнаеш от Чери. Така че не е необходимо да се притесняваш за птичката си, разбираш ли? Почти сигурен съм, че ще оправим работата.

— Какво имаш предвид с това, че ще „оправим работата“?

Борис изпъшка раздразнено.

— Ами това е един затворен кръг, разбираш ли? В това отношение Хорст е прав. Никой няма да купи тази картина. Невъзможно е да бъде продадена. Но… като залог в сделки на черния пазар… Тя може да преминава от едни ръце в други до безкрайност. Много ценна и лесно преносима. Ще се пренася от място на място по разни хотелски стаи. Наркотици, оръжие, момичета, пари — може да се заложи срещу всичко, което ти дойде на ум.

— Момичета?

— Момичета, момчета, каквото ти хрумне. Виж, виж — той вдигна ръка. — Не съм замесен в подобни работи. На мен самия едва ми се размина да ме продадат като малък — тези змии са навсякъде в Украйна, или поне така беше, на всеки ъгъл, на всяка гара, и мога да ти кажа, че ако изглеждаш достатъчно млад и нещастен, това е готова изгодна сделка за тях. Приличен на вид човек ти обещава работа в ресторант в Лондон или на някакво такова място, осигурява ти билет за самолет и паспорт — ха! И докато разбереш какво става, се събуждаш прикован с верига към стената в някое мазе. Никога не съм искал да се замесвам в такива неща. Нередни са, но се случват. А в мига, в който картината излезе от ръцете ни — моите и на Хорст, — кой знае за какво е била разменяна? Била ту в тази групировка, ту при онази. Важното е — той вдигна пръст, че картината ти няма да изчезне в колекцията на някой побъркан олигарх. Прекалено, прекалено е прочута. Никой не иска да я купи. Пък и защо някой би я купил? Какво би правил с нея? Нищо. Освен ако я открият ченгетата — а те не са я открили, това ни е известно…

— Аз искам ченгетата да я намерят.

— Е… — Борис потърка бързо носа си, — да, всичко това е много благородно. Но засега, онова, което знам засега, е че картината ще се движи , и то ще се движи в рамките на относително ограничена мрежа. А Виктор Чери е мой добър приятел и ми дължи много. Така че горе главата! — той ме стисна над лакътя. — Няма защо да бъдеш толкова бледен и да изглеждаш като болен. Ще говорим отново скоро, обещавам.