Дона Тарт - Щиглецът

Забелязах и нещо повече — те пресичаха улицата; аз бързо се обърнах гърбом към тях; виждах ги отлично в яркоосветената витрина на магазина, когато се упътиха към вратата на кооперацията, в която живееше Китси, само на няколко фута от мен — Китси беше разстроена, говореше тихо, с нисък, пресипнал от вълнение глас, притискаше се в Кейбъл, опряла буза в ръкава му, а той се пресегна и стисна нежно ръката й над лакътя; и макар да не можех да разбера какво точно говореше тя, тонът й беше повече от ясен: защото дори в скръбта й нейната радост от това, че е с него, и неговата от това, че е с нея, бяха недвусмислени. Всеки непознат на улицата би разбрал това. И — когато те се плъзнаха покрай мен, застанал в мрака, двойка прегърнати, влюбени привидения — видях как тя вдигна бързо ръка, за да избърше от бузата си една сълза, и замигах, удивен от видяното: защото, колкото и да беше невероятно, за първи път виждах Китси да плаче.

Останах буден през по-голямата част от нощта; а на другия ден, когато отидох да отворя магазина, бях толкова погълнат от мислите си, че седях около половин час, вперил поглед в празното пространство, преди да осъзная, че не съм обърнал табелката, на която пишеше „Затворено“.

Тези пътувания на Китси два пъти седмично до Хамптънс. Непознатите номера, проблясващи на екрана на телефона й, обичая й да затваря бързо. Спомнях си как Китси поглеждаше смръщено телефона, докато вечеряхме, и го изключваше: „О, беше просто Ем. О, беше мама. О, пак обаждания от някаква телемаркет-фирма, добрали са се отнякъде до телефона ми.“ Съобщения, пристигащи посред нощ, писукане като сигнал на сонар, засякъл подводница, Китси, скачаща гола от леглото, за да изключи телефона, белите й крака проблясват в тъмното: „О, беше грешка. О, това е просто Тоди, напил се е някъде.“

И почти също толкова смазващата мисъл за госпожа Барбър. Напълно съзнавах нейната фина намеса в кризисни положения — способността й да овладява задкулисно деликатни ситуации — и макар да не ме беше лъгала директно, доколкото можех да преценя, сведенията, достигали до мен, несъмнено бяха обработвани и подбирани. Спомнях си какви ли не дреболии, като например как преди няколко месеца влязох без предупреждение при госпожа Барбър и я чух да говори тихо, настоятелно на портиера по интеркома, явно в отговор на позвъняване отдолу: „Не, не ме интересува, задръжте го долу, не го пускайте да се качи.“ И как Китси, трийсетина секунди по-късно, изведнъж скочи, след като бе проверила съобщенията на телефона си, и обяви, че ще поразходи малко Тинг-а-Линг и Клеми! Изобщо не се бях усъмнил в нищо, въпреки явното раздразнение, което се бе изписало по лицето на госпожа Барбър, и подчертаната топлота и оживление, с които тя се обърна към мен и посегна да хване ръката ми, след като вратата се хлопна зад Китси.

Тази вечер трябваше да се видим: трябваше да отида с нея на рожден ден у една нейна приятелка, а по-късно да се отбием и на едно парти у друга приятелка. Китси не ми се беше обаждала, но бе изпратила едно неуверено съобщение. „Тио, какво става? На работа съм. Обади се.“ Все още се взирах в него неразбиращо, питайки се дали трябва да отговоря или не — какво бих могъл да й пиша? — когато през вратата на магазина нахлу Борис.

— Имам новини.

— Така ли? — попитах разсеяно след кратка пауза.

Борис избърса челото си.

— Може ли да говорим тук? — попита той и се озърна.

— Ъъъ… — аз тръснах глава, за да проясня мислите си. — Разбира се.

— Днес съм сънлив — каза той и потри едното си око. Косата му беше разчорлена и стърчеше на всички посоки. — Имам нужда от кафе. Не, нямам време — той вдигна ръка, погледът му беше мътен. — Дори не мога да седна. Мога да остана само за минута. Но хубавата новина е, че имам добра следа, по която можем да стигнем до картината ти.

— Каква следа? — попитах, изтръгвайки се рязко от мъглата, в която ме беше хвърлила Китси.

— Е, скоро предстои да разберем — отвърна той уклончиво.

— Къде… — аз се прекъснах — наред ли е всичко с нея? Къде я държат?

— Това са въпроси, на които не мога да отговоря.

— Тя…

Беше ми трудно да събера мислите си; поех си дълбоко дъх, очертах с пръст линия по бюрото, за да се овладея, вдигнах поглед…

— Да?

— Тя трябва да се съхранява при определени стойности на температура и влажност — знаеш това, нали? — гласът сякаш беше на някой друг, не моят. — Не може просто да я държат в някакъв влажен гараж или на друго подобно място.