Дона Тарт - Щиглецът

Не казах нищо и започнах отново да прелиствам каталога на „Кристис“, който все още лежеше отворен на бюрото ми.

— Нали знаеш какво казват хората — каза той малко натъжено, сякаш опитвайки се да ме убеди в правотата си. — Удобният случай създава крадеца. Нима някой може да разбира това по-добре от теб? Бръкнах в шкафчето ти, защото търсех пари за обяд, и си викам — какво? Хей, какво е това? Лесно беше да я измъкна и да я скрия. А после взех стария си учебник и отидох в часа по практическа подготовка на продавачки, който посещаваше Котку — беше със същия размер, същата дебелина — ползвахме същите лепенки и така нататък! Котку ми помогна да го направим. Но не й казах защо го правя. Котку всъщност не беше човек, на когото можеше да се разказват подобни неща.

— Все още не мога да повярвам, че си я откраднал.

— Виж, нямам намерение да си търся оправдания. Откраднах я. Но… — той се усмихна очарователно, — нали не постъпвам непочтено? Нали не крия, че съм го направил?

— Напротив — казах, след като помълчах, неспособен да повярвам на ушите си. — Напротив, ти скри, че си го направил.

— Ти никога не си ме питал директно за това? Ако беше ме попитал, щях да си призная!

— Борис, това са дивотии. Ти ме излъга.

— Е, сега не те лъжа — каза Борис и се озърна примирено. — Смятах, че междувременно си разбрал! Още преди години! Очаквах да знаеш вече, че съм бил аз!

Бях тръгнал към стълбите, Попчик вървеше по петите ми; Хоуби беше изключил прахосмукачката, възцарило се беше оглушително мълчание, а не ми се искаше той да ни чуе.

— Не съм съвсем наясно… — Борис издуха немарливо носа си, огледа съдържанието на хартиената носна кърпичка и направи гримаса, — но съм почти убеден, че е някъде в Европа — той смачка кърпичката и я пъхна в джоба си. — Има някаква далечна възможност да е в Генуа. Но аз залагам по-скоро на Белгия или Германия. Може би и Холандия. На такова място могат да я залагат по-успешно, защото хората там се впечатляват повече от нея.

— Това не стеснява особено възможностите.

— Е, виж какво! Бъди благодарен, че не е в Южна Америка! Защото ако беше там, гарантирам ти, че нямаше да имаш никакъв шанс да я видиш отново.

— Доколкото си спомням, ти каза, че е изчезнала.

— Не казвам нищо повече от това, че може би ще успея да науча къде е. Може би. Това съвсем не означава, че ще намеря начин да я върна. Никога преди не съм си имал работа с тези хора.

— Какви хора?

Почувствал се явно неловко, той премълча, плъзгайки поглед по пода, между статуетки на булдози, купчини книги и множество малки килимчета.

— А той не пикае ли върху антиките? — Борис посочи с глава към Попчик. — И по всички тези красиви мебели?

— Не.

— А пък у вас го правеше през цялото време. Целият килим долу миришеше на пикня. Вероятно защото Ксандра не се е стараела много да го разхожда, преди ние да се появим там.

— Какви хора?

— Моля?

— Питам какви са тези хора, с които не си си имал работа досега.

— Сложно е. Ще ти обясня, ако искаш — допълни той припряно, — само че ми се струва, че сега и двамата сме уморени и моментът не е подходящ. Но аз ще се обадя на този-онзи и ще ти кажа какво съм успял да открия, става ли? И когато я открия, ще дойда и ще ти кажа, обещавам. Между другото… — той потупа с пръст горната си устна.

— Какво? — попитах аз стреснат.

— Имаш някакво петно там, под носа.

— Порязах се, като се бръснех.

— О! — застанал пред мен, той като че ли се колебаеше, като че ли се канеше да започне да лее нови извинения или да се отдаде на поредния разгорещен изблик, но в мълчанието между нас имаше нещо много категорично, и той пъхна ръце в джобовете си. — Добре тогава.

— Добре.

— До скоро тогава.

— Да — но когато той излезе през вратата, а аз, застанал зад витрината, го наблюдавах как избягва стичащата се от тентите вода и се отдалечава с нехайна походка — която стана по-лека и жизнерадостна в момента, в който той реши, че вече не го виждам — си казах, че е много вероятно сега да съм го видял за последен път.

Като се вземе предвид как се чувствах, тоест едва ли не като на смъртно легло, измъчван от адско мигренозно главоболие и затънал в такава жестока потиснатост, че едва гледах, не виждах особен смисъл да държа магазина отворен. Затова, въпреки че слънцето беше изгряло и по улицата се бяха появили хора, аз обърнах табелката откъм страната, на която пишеше „затворено“ и — с Попчик, който подтичваше обезпокоено подир мен — се завлякох горе, измъчван от гадене заради пулсиращата болка зад очите, и се проснах полуприпаднал на леглото, за да си почина няколко часа преди вечерята.