Дона Тарт - Щиглецът

Двамата с Китси трябваше да се срещнем в апартамента на майка й в осем без петнайсет, за да тръгнем оттам към дома на семейство Лонгстрийт, но аз подраних малко — отчасти защото исках да я видя за малко насаме, преди да отидем на вечеря; и отчасти защото имах нещо за госпожа Барбър — доста рядък каталог от изложба, който бях открил за нея на една от разпродажбите, на които ходеше Хоуби, „Гравюри по времето на Рембранд“.

— Не, не — каза Ета, когато отидох в кухнята и я помолих да почука на вратата на спалнята вместо мен, — тя е будна и е станала. Занесох й чай преди петнайсетина минути.

Под „будна и станала“ в случая с госпожа Барбър означаваше, че беше по пижама, с изподъвкани от кучетата пантофи, а на раменете й имаше нещо, което приличаше на стара наметка от скъп плат, част от официален тоалет.

— О, Тио! — възкликна тя, а лицето й грейна с трогателна, непресторена грозота, която ми напомни на Анди в редките случаи, когато наистина се радваше на нещо — като например, когато по пощата пристигна новият му двайсет и два инчов телескоп „Наглър“, или когато разкри с ликуване порно сайта на LARP 168 168 Live Action Role Play — ролеви игри на живо. — Б.пр. , на който красавици с големи гърди размахваха мечове и се търкаляха с рицари, магьосници и така нататък. — Какво мило, мило дете си ти!

— Нямаш го, надявам се?

— Не… — тя запрелиства щастливо каталога, — колко съвършен жест от твоя страна! Никога, никога няма да повярваш, че бях на тази изложба като студентка в Бостън.

— Трябва да е била изключителна изложба — казах, отпускайки се в едно кресло. Чувствах се много по-щастлив, отколкото само преди час бих допуснал за възможно. Сред терзанията заради картината, страданията поради главоболието, отчаянието при мисълта за вечерята при семейство Лонгстрийт, питайки се как ще издържа цяла вечер на суфле със скариди, слушайки как Форест изяснява пространно възгледите си за икономиката, докато единственото, което ще ми се иска, е да се надрусам до безумие, се бях опитал да се обадя на Китси, с намерението да я помоля да излъже, че не сме добре, за да се измъкнем и да прекараме вечерта в леглото в нейния апартамент. Но — както се случваше вбесяващо често през свободните дни на Китси — никой не реагира на повикванията ми, никой не отговори на есемесите и мейловете ми, известията ми бяха посрещани с изщракване, което ги прехвърляше директно в гласова поща — „Трябва да си купя нов телефон“, беше казала тя капризно, когато споменах нещо за тези нейни чести изчезвания без възможност за комуникация, „нещо не е наред с моя…“, и макар че няколко пъти я бях молил да прескочим до магазина на „Епъл“ на отсрещния тротоар и да й купим нов, тя винаги си намираше някакво извинение: или опашките бяха прекалено дълги, или се налагаше да бърза занякъде, или нямаше настроение, или беше гладна, жадна, искаше да отиде до тоалетната — не можеше ли да го направим друг път?

Седнал на ръба на леглото си със затворени очи, вбесен от невъзможността да се свържа с нея (като че ли никога не успявах да я открия, когато наистина беше необходимо), се питах дали да не се обадя на Форест и да му кажа, че съм болен. Но колкото и зле да се чувствах, аз все пак исках да я видя, дори и седнала срещу мен на масата, на вечеря с хора, които не харесвах. Затова — за да се принудя да стана от леглото, да тръгна към Барбърови и да преодолея най-тежката част от вечерта — бях глътнал една доза опиати, която според едновремешните ми стандарти, беше много малка. Но макар че не успя да пропъди главоболието ми, тя ми осигури учудващо добро настроение. Не се бях чувствал толкова добре от месеци.

— Вие с Китси отивате някъде на вечеря, нали? — попита госпожа Барбър, която продължаваше да прелиства щастливо каталога, който й бях донесъл. — У Форест Лонгстрийт?

— Точно така.

— Вие с Анди бяхте в един клас с него, нали?

— Да.

— Не беше ли той едно от онези, ужасните момчета?

— Ами… — еуфорията ме правеше великодушен. — Всъщност не. Форест, който беше глуповат и загряваше бавно („Сър, може ли дърветата да бъдат считани за растения?“), нямаше достатъчно ум, за да тероризира по някакъв целенасочен и изобретателен начин мен и Анди. — Но да, права си, беше един от групата, нали се сещаш, Темпъл, Тарп, Кавано и Шефърнън.

— Да. Темпъл. Него помня съвсем ясно. И онова момче, Кейбъл.

— Какво? — попитах, леко учуден.

— Виж, той със сигурност тръгна по лош път — продължи госпожа Барбър, без да вдига очи от каталога. — Живее на кредит… не може да се задържи никъде на работа, а чувам, че имал и проблеми със закона. Издавал чекове без покрития, доколкото знам, майка му е положила огромни усилия, за да убеди пострадалите да не повдигат обвинение срещу него. А пък Уин Темпъл — каза тя, вдигайки очи, преди да успея да обясня, че всъщност Кейбъл не е бил част от онази агресивна хлапашка банда, — той беше онзи, който бе блъскал главата на Анди в стената в помещението с душовете.