Дона Тарт - Щиглецът

— Да, той беше.

Онова, което помнех от случая с банята, не бе толкова как Анди получи мозъчно сътресение от ударите в покритата с плочки стена, колкото как Шефърнън и Кавано ме притиснаха на пода и се опитаха да натикат един стик дезодорант в задника ми.

Госпожа Барбър — елегантно увита в наметката, с шал на коленете, като че ли се готвеше за пътуване с шейна към някое коледно парти — продължаваше да прехвърля страниците.

— Знаеш ли какво каза онова момче, Темпъл?

— Моля?

— Малкият Темпъл — тя не откъсваше поглед от страниците; говореше жизнерадостно, като с някой случаен познат на коктейл. — Какво беше оправданието му. Когато го попитаха защо е удрял Анди, докато той изпаднал в безсъзнание.

— Не знам.

— Каза „защото това хлапе ми ходи по нервите“. Казват, че сега бил адвокат, и се надявам искрено да успява да си овладява по-добре нервите в съдебната зала.

— Уин съвсем не беше най-лошият от всички — казах аз, след като помълчах апатично. — Имаше и много, много по-лоши. Виж, Кавано и Шефърнън…

— А майка му дори не слушаше. Пишеше нещо на мобилния си телефон. Някакво страшно важно обсъждане с клиент.

Хвърлих поглед към маншета на ризата си. Бях се погрижил да я сменя след работа — ако имаше нещо, на което ме бяха научили годините, преживени под въздействието на дрогата (да не говорим пък за годините, през които продавах фалшифицирани антики), то бе, че колосаните ризи и костюмите, току-що излезли от химическото чистене, успяват изключително добре да прикрият многобройни прегрешения — но днес, замаян и небрежен под въздействието на морфиновите таблетки, докато се въртях из спалнята си, обличайки се, и тананиках една песен на Елиът Смит… слънчеви лъчи… ме държат буден от дни… и (сега забелязах) не бях закопчал добре единия си маншет. Нещо повече, копчетата във формата на възел, които бях избрал, дори не бяха чифт — едното тъмнолилаво, другото синьо.

— Можехме да ги съдим — продължи разсеяно госпожа Барбър. — Не знам защо не го направихме. Чанс каза, че се опасявал да не би от това положението на Анди в училището да стане още по-тежко.

— Е… — нямаше как да оправя незабележимо маншета си, щеше да се наложи да изчакам, докато се качим в таксито. — Онова в банята се случи всъщност по вина на Шефърнън.

— Да, така казаха и Анди, и малкият Темпъл, но по отношение на мозъчното сътресение нямаше спор , че…

— Шефърнън беше подъл тип. Той блъсна Анди така, че да се удари в Темпъл… когато те се сбиха, Шефърнън беше в другия край на стаята и се превиваше от смях с останалите момчета.

— Е, това не знам, но Дейвид — Дейвид беше малкото име на Шефърнън — съвсем не приличаше на останалите, беше съвършено възпитан, толкова мил, идвал е често тук, и винаги толкова се стараеше да взема и Анди със себе си. Нали знаеш как се държаха повечето деца, на рождени дни и…

— Да, но Шефърнън открай време имаше зъб на Анди. Защото майка му постоянно го занимаваше с него. Караше го да кани Анди, караше го да идва у вас.

Госпожа Барбър въздъхна и остави чашата си. Чаят беше жасминов; долавях мириса от мястото си.

— Е, Бог ми е свидетел, ти познаваше Анди по-добре, отколкото го познавах аз — каза тя неочаквано, придърпвайки бродираната яка на наметката около шията си. — Никога не можех да го видя такъв, какъвто беше наистина, а в много отношения той беше мой любимец. Ще ми се да не се бях опитвала да го превърна в нещо по-различно от това, което беше. Разбира се, ти беше много склонен да го приемеш такъв, какъвто е, повече от мен, от баща му, или, Бог ми е свидетел, брат му. Виж — продължи тя с почти същия тон, след доста смразяващото мълчание, последвало предишните й думи. Все още прелистваше каталога. — Ето го свети Петър. Не иска да допусне малките деца до Христа.

Изправих се покорно и заобиколих, за да застана зад нея. Познавах работата, с тази светлина като пред буря; беше суха игла, една от големите графики, изложени в музея „Морган“, известна като „Гравюрата за хиляда гулдена“: заради цената, която според легендата самият Рембранд трябвало да плати, за да я откупи обратно.

— Той е толкова придирчив — Рембранд. Дори в картините на религиозни теми — сякаш самите светци са слезли живи от небето, за да му позират. Тези два образа на свети Петър — тя посочи към малката рисунка на стената — напълно различни работи, правени по съвсем различно време, но това е един и същ човек, духом и телом, можеш да го разпознаеш, ако го видиш на някоя опашка, нали? Тази оплешивяваща глава. Същото лице — покорно, сериозно. С изписана по него доброта, и все пак, и едно постоянно далечно присъствие на тревога, на безпокойство. Едва забележимата сянка върху лицето на онзи, който ще се отрече.