Дона Тарт - Щиглецът

— Знаел е какво върши.

Тя ме погледна така, като че ли бях казал възможно най-погрешното нещо; но аз знаех, че съм казал възможно най-правилното, стига само да можех да го облека както трябва в думи.

— През цялото време, докато бяхме заедно, той говореше само за теб. И…

— И какво?

— Нищо! — притворих очи, замаян от виното, от нея, от невъзможността да й обясня. — Това е просто… бяха последните му мигове на тази земя, разбираш ли? И пространството, отделящо моя живот от неговия, беше много, много малко. Всъщност нямаше такова пространство. Имах чувството, че нещо се отвори между нас. Сякаш премина огромна светлина, в която се видя кое е истинско — кое има значение. Нямаше аз и той. Бяхме една и съща личност. Мислите ни бяха едни и същи… не се налагаше да говорим. Бяха само няколко минути, но можеше и да е било години, би могло все още да сме там. И, хм, знам, че това звучи странно — всъщност беше напълно налудничава аналогия, смахната, откачена, но не се сещах за друг начин да достигна до онова, което исках да кажа — чувала ли си за Барбара Гибъри, която ръководи онези семинари в Райнбек 184 184 Историческо селце в Дъчес Каунти, щата Ню Йорк, основано през 1686 г. от холандци, един от първите преселници в Америка. — Б.пр. , с регресиите към предишен живот? Реинкарнации, кармични връзки, всякакви такива неща? Души, които са били заедно в много животи? Знам, знам — казах, забелязал удивеното й (и леко изплашено) изражение — всеки път, когато се видя с Барбара, тя ми казва да припявам „Ум“ или „Рум“ или нещо такова, за да прочистя блокираните си чакри — „слабост на муладара 185 185 Коренна чакра — Б.пр. “ — не се занасям, такава диагноза ми постави, „изкореняване“… „свиване на сърцето“… „фрагментирано енергийно поле“. Просто си стоях с коктейл в ръка и се занимавах със свои неща, когато тя цъфна до мен и започна да ми обяснява какви храни трябвало да ям, за да се „заземя“… — тя започваше да губи интерес, забелязах — съжалявам, малко се отклоних от темата, работата е там, че — ами, поспорихме, всички тези неща ме дразнят ужасно. Хоуби също стоеше наблизо с едно голямо уиски, и попита „А какво ще кажеш за мен, Барбара? Трябва ли да ям кореноплодни зеленчуци? Или да се изправям на главата си?“, а тя просто го потупа по ръката и каза „О, не се безпокой, Джеймс, ти ВЕЧЕ си се издигнал на по-високо ниво.“

Това успя да я разсмее.

— Но Уелти… и той беше такъв. И той се беше издигнал на по-високо ниво. Наистина — не се шегувам. Говоря сериозно. Беше изключителна личност. Тези истории, които разказва Барбара — как гуру Еди-кой си сложил ръка върху главата й в Бирма и за една минута тя почувствала как в нея се просмуква ново познание и тя става различен човек…

— Ами, не знам, Евърет… разбира се, той никога не е виждал лично Кришнамурти, но…

— Да, да — Евърет — не знаех защо този факт ме дразни толкова много — беше посещавал някакъв ръководен от гуру интернат в Южна Англия, където предметите имаха имена от рода на „Грижа за земята“ и „Мисъл за другите“. — Но аз имам предвид, че… имам чувството, че енергията на Уелти, неговото енергийно поле — Господи, това звучи идиотски, но не знам по какъв друг начин да го опиша — е с мен от онзи час досега. Той помогна на мен и аз на него. — Никога дотогава не бях формулирал докрай, гласно, тези неща пред никого, макар да вярвах в тях дълбоко в себе си. — В смисъл… мисля за него, той присъства, неговата личност е с мен. Искам да кажа… почти веднага след като дойдох да живея у Хоуби, аз се качих в магазина — нещо ме теглеше натам, беше инстинктивно, не мога да го обясня. Защото… интересувах ли се тогава от антики? Не. И по каква причина бих могъл да се интересувам? И все пак се озовах там. Започнах да преглеждам инвентарния му списък. Четях бележките, които беше писал в полетата на каталозите на аукционните къщи. В неговия свят, сред неговите вещи. Всичко там горе… привличаше ме като пламък. И не толкова аз го търсех — тези неща търсеха мен. Освен това, разбираш ли, преди да навърша осемнайсет години, никой не ме беше учил на тези неща, имах чувството, че вече са ми известни — отивах горе сам и вършех работата на Уелти. Например — кръстосах неспокойно крака — замисляла ли си се някога колко странно е това, че той ме изпрати в дома ви? Случайност… може би. Но на мен това не ми приличаше на случайност. Той сякаш ме беше разпознал, и ме изпращаше точно там, където трябваше да бъда, при хората, с които трябваше да бъда. Така че… да — поосъзнах се; говорех малко прекалено бързо, — да. Съжалявам. Нямах намерение да се разбъбрям така.