Дона Тарт - Щиглецът

Свалих очилата си, лъснах ги с ръкава си.

— Извинявай, не разбирам.

— Защото… — той се почука с кокалчетата на пръстите по главата, стария жест, с който искаше да каже „глупак“ — защото имам намерение да им платя, но не и пълната сума, която искат. Възнаграждение , защото са я откраднали от мен? Защо тогава да не ме крадат и обират всеки път, когато пожелаят? Каква поука ще си вземат от това? „Този човек е слаб“. „Ние можем да постъпваме с него, както пожелаем“. Но — той кръстоса конвулсивно крака и започна да се опипва от горе до долу за запалка — искам те да мислят, че ние сме склонни да платим всичко. Може да спреш и да изтеглиш пари от банкомат — например да спрем по пътя към летището. Те ще изглеждат добре, новите банкноти. Мисля, че имаш право да внесеш в Европейския съюз не повече от равностойността на десет хиляди евро, така ли беше? Но аз ще стегна остатъка с ластик и ще ги нося в куфарчето си. Освен това — той ми предложи цигара — не мисля, че е честно ти да даваш цялата сума. Аз ще осигуря още кеш, когато стигнем там. Като подарък за теб. А също и чек — е, по-скоро недействителен чек — фалшива вносна бележка от фиктивно съществуваща банка на Карибите. Изглежда съвсем убедително, съвсем законно. Не знам как ще се развие тази част. Ще трябва да импровизираме. Никой с акъл в главата не би приел чек вместо кеш като заплащане за такова нещо! Но ми се струва, че те са неопитни и в отчаяно положение, така че… — той кръстоса пръсти — имам надежда. Ще видим!

Докато Анатолий обикаляше квартала, аз влязох тичешком в магазина и награбих всички пари в брой, които не бяха още внесени в банката, без да ги броя, бяха някъде около шестнайсет хиляди. После изтичах горе и — докато Попър подтичваше в кръг около мен, скимтейки тревожно — нахвърлях някои неща в един сак: паспорт, четка за зъби, самобръсначка, чорапи, бельо, първия панталон, който ми попадна, две ризи за смяна, един пуловер. Тенекиената кутия от тютюн беше на дъното на чекмеджето, където държах чорапите си, аз грабнах и нея, после я оставих и затворих бързо чекмеджето.

Вървях забързано по коридора с кучето по петите ми, но гумените ботуши на Пипа, поставени пред стаята й, ме накараха да се закова на място: яркозеленият им цвят напомняше за лято и се сля в мислите ми с представата за нея и представата за щастие. За миг постоях така, обзет от колебание. После се върнах в стаята си, взех онова първо издание на „Озма от Оз“, и надрасках една бележка — бързо, без да си оставям време за размишления. „Добър път. Обичам те. Наистина.“ Подухах на листа, за да изсъхне мастилото, и го пъхнах в книгата, която поставих на пода до ботушите й. Възникналата в резултат на килима картина (Изумруденият град, зелените ботуши, цветът на Озма) почти ме накара да повярвам, че съм сътворил неволно хайку или някакво друго съвършено съчетание от думи, за да й обясня какво представлява тя за мен. За миг останах така, напълно неподвижен — тиктакащият часовник, заровените дълбоко спомени от детството, врати, отварящи се пред ярки фантазии за миналото, в които двамата се разхождахме из летни поляни — а после се обърнах решително и се върнах отново в стаята си, за да взема огърлицата, която сякаш ме беше призовала на онзи търг, произнасяйки името й: извадих я от тъмносинята кадифена кутия и я аранжирах внимателно върху единия от ботушите, така че светлината се пречупи в нея, хвърляйки златен отблясък. Беше от топази, от осемнайсети век, огърлица за кралица на феите, с три висулки, окачени на една фльонга, инкрустирана с диаманти, големи, чисти скъпоценни камъни с цвят на мед; точно такъв оттенък имаха очите й. Когато се извърнах, отклонявайки поглед от снимките на отсрещната стена, и забързах надолу по стълбите, изпитах нещо сходно с детската смесица от страх и възторг, с която счупвахме с камък някое стъкло. Хоуби щеше да прецени точно колко е струвала огърлицата. Но когато Пипа намереше нея и бележката, аз отдавна вече нямаше да бъда тук.

Заминавахме от различни терминали, затова си казахме „довиждане“ на тротоара, където ме остави Анатолий. Стъклените врати се плъзнаха със задъхано ахване. Вътре, след като минах покрай охраната, стъпил на лъскавия под в предутринната чакалня, проверих данните на мониторите и тръгнах покрай тъмни магазини със спуснати метални решетки. „Брукстоун“, „Тай Рак“, хотдог „Нейтанс“, ведра музика от седемдесетте нахлуваше в съзнанието ми (любов… любовта ще ни свърже… мисли за мен, скъпа, когато…) покрай лъхащи хлад призрачни изходи, заградени с въжета и пусти, ако не броим просналите се в цял ръст на по три-четири седалки едновременно сънливи студенти, покрай самотния бар, който все още беше отворен, самотната сергия за замразен йогурт, самотния безмитен магазин, в който, съгласно настоятелния и нееднократно повтарян съвет на Борис, се отбих да купя бутилка водка („сигурното си е сигурно… пиячка се продава само в контролирани от държавата магазини“) и чак до изхода за моя полет (претъпкан), където чакаха семейства от различни етнически групи с помъртвели погледи, туристи с раници, кръстосали крака на пода, и превтасали бизнесмени с мазни лица и отворени лаптопи, които създаваха впечатление на привикнали към тази рутина.