Дона Тарт - Щиглецът

Самолетът беше пълен. Докато се влачех с тълпата по пътеката между седалките (икономична класа, в средата на редица от пет седалки), аз се питах как Мириам изобщо бе успяла да ми намери място. За щастие бях прекалено уморен, за да се питам за каквото и да било друго; и още преди светлинният сигнал за предпазните колани да изгасне, бях вече заспал — пропускайки напитките, вечерята и филмите — и се събудих едва когато сенниците на прозорците бяха вдигнати, в самолета нахлу светлина и стюардесата се появи, тикайки количката с опаковани закуски: чепка охладено грозде, чаша охладен сок; мазен, увит в целофан кроасан с цвета на яйчен жълтък; можехме да избираме между чай и кафе.

Бяхме се уговорили да се срещнем в сектора за получаване на багажа. Бизнесмените грабваха мълчаливо куфарите си и хукваха — към срещите си, маркетинговите си планове, любовниците си, кой би могъл да знае? Млади любители на марихуана с емблеми с цветовете на дъгата на раниците си подвикваха и се блъскаха, опитвайки се да грабнат багаж, който се оказваше чужд, и спореха кое е най-доброто заведение, отворено в ранните часове — „о, момчета, «Блубърд», безспорно…“

„Не, чакайте… не беше ли на Хаарлемстраат? Сериозно, бях си го записал? Не е ли на това листче? Не, слушайте, момчета, отиваме направо там — не помня името, но отварят рано и имат страхотни закуски. Можеш да си вземеш палачинките и портокаловия сок, да удариш един «Аполо 13» и да си запалиш джойнта направо на масата.“

Събраха се и потеглиха — петнайсетина-двайсет души, безгрижни, с лъскави коси, смееха се, нарамвайки раниците и спорейки как е най-евтино да се стигне до града. Въпреки че имах само ръчен багаж, аз стоях в сектора за получаване на багаж в продължение на повече от час, наблюдавайки как един здраво облепен с опаковъчни лепенки куфар се върти безпризорно на лента, докато Борис се появи зад мен и ме поздрави, обвивайки шията ми с ръка, сякаш се канеше да ме удуши и се опита да настъпи обувките ми.

— Хайде — каза той, — изглеждаш ужасно. Да намерим нещо за хапване, и да поговорим. Гюри е в колата отвън.

Кой знае защо, не бях очаквал да видя град, окичен с коледна украса: борови клонки и лъскави гирлянди, витрини, обсипани със звезди, остър, леден вятър, нахлуващ по каналите, огньове, празнични сергии и хора на колела, играчки, пъстрота, сладкиши, празнична бъркотия и блясък. Малки кученца, малки деца, клюкари, зяпачи и натоварени с пакети пешеходци, клоуни с цилиндри и войнишки шинели, и един малък танцуващ шут в коледни одежди, сякаш слязъл от картините на Аверкамп 190 190 Хендрик Аверкамп (1585 — 1634) — холандски художник, един от видните пейзажисти на Холандския златен век, известен с множеството си зимни пейзажи. — Б.пр. . Все още не се бях разбудил напълно и нищо от онова, което виждах, не ми се струваше по-реално от онзи мимолетен сън в самолета, в който бях видял Пипа в един парк с много фонтани, изхвърлящи нависоко струи вода, а в небето бе надвиснала ниско и величествено планета с пръстен като на Сатурн.

— Нюмаркт — заяви Гюри, когато излязохме на голям кръгъл площад с приказен дворец с кулички; около него имаше открит пазар, леко заснежени клонки от вечнозелени растения, продавачите с плетени ръкавици тупаха с крака по земята, за да се сгреят — илюстрация от детска книжка. Гюри се провикна като Дядо Коледа: — Хо, хо, хо!

— Тук винаги има много полиция — отбеляза мрачно Борис, плъзвайки се към вратата, когато Гюри зави рязко.

Тъй като по най-различни причини въпросът с настаняването ме притесняваше, бях готов да преглътна всякакви условия от рода на спане на пода като незаконно настанени в празна къща. За щастие Мириам ми беше запазила място в хотел, който се намираше в една къща на канал в старата част на града. Оставих багажа си, заключих банкнотите в сейфа и излязох отново на улицата, където ме чакаше Борис. Гюри бе отишъл да паркира колата.

Борис хвърли цигарата си на калдъръма и я стъпка с тока на обувката си.

— Не съм бил тук от доста време — каза той; дъхът му излизаше като бяла пара, докато той оглеждаше преценяващо минувачите, облечени в убити тонове. — Апартаментът ми е в Антверпен… е, аз живея там заради бизнеса си. И Антверпен е красив град — същите морски облаци, същата светлина. Някой ден ще отидем там. Но аз все забравям колко ми харесва и тук. Умираш от глад, нали? — той ме ощипа по ръката. — Имаш ли нещо против да се поразходим?

Вървяхме по тесни улички, влажни и прекалено тесни, за да може по тях да мине кола, магазинчета, потънали в жълтеникава мъгла, пълни със стари гравюри и прашен порцелан. Мост за пешеходци над канала: кафява вода, самотна кафява патица. Пластмасова чашка, вече пълна до половината с вода, се люшкаше по вълничките. Вятърът беше остър и влажен, навяваше острите иглички на суграшицата, пространството около нас изглеждаше тясно и усойно. Попитах дали каналите не замръзват през зимата.