Дона Тарт - Щиглецът

Не казах нищо. Щеше да бъде лесно да се обадя и сам в полицията. Нямаше никаква причина да въвличам Борис и Гюри.

— Удивителен шанс, а? А нашият приятел, грузинецът — много богат човек, но толкова далеч от света на Хорст, няма нищо общо с колекционерството, дори не беше чувал за картината. Някаква птичка — малка жълта птичка. Но Чери вярва, че той казва истината, когато твърди, че я е видял. Разбираш ли, той е много силен в търговията с недвижими имоти, тук и в Антверпен. Има много пари, а за Чери е почти като баща, но не е високообразована личност, ако разбираш какво искам да кажа.

— Къде е тя сега?

Борис потърка ожесточено носа си.

— Не знам. Нали не очакваш да ни кажат? Но Витя е установил контакт, за да каже, че е намерил купувач. Уговорено е и да се срещнем.

— Къде?

— Още не е решено. Вече успяха да променят мястото половин дузина пъти. Параноици — каза той и завъртя ръка край главата си.

— Ще ни накарат да почакаме ден-два. Може да ни уведомят дори само час преди срещата.

— Чери — казах аз и млъкнах. Витя беше умалителна форма на руското име на Чери, Виктор, но Чери си оставаше само прозвище, а аз не знаех нищо и за Саша: нито възраст, нито фамилно име, нито как изглежда, нищо освен това, че е брат на Улрика — а и не беше съвсем сигурно, че е така в буквалния смисъл, като се вземеше предвид колко свободно употребяваше Борис думата „брат“.

Борис облиза малко мазнина от пръста си.

— Моята идея беше да инсценираме нещо в твоя хотел. Нали разбираш — ти, американец, заможен, интересуваш се от картината. Те — той заговори по-тихо, докато келнерката подменяше празната му чаша с пълна, а Гюри й кимна учтиво и се приведе по-близо към нас — те ще дойдат в твоята стая. Обикновено става така. Съвсем делово. Но — той сви съвсем леко рамене — те са новаци и ги е страх. Искат те да изберат мястото.

— И то е…

— Не го знам още! Нали ти казах? Непрекъснато променят мнението си. Ако искат да чакаме, ще чакаме. Трябва да ги оставим да повярват, че те решават. А сега, извинявай — той се протегна и се прозя, потривайки с пръст едното си око, обрамчено в тъмни сенки, — уморен съм! Искам да подремна! — той се обърна, каза на Гюри нещо на украински, после отново погледна към мен и допълни: — Извинявай — привеждайки се към мен, за да обгърне с ръка раменете ми. — Нали можеш да намериш пътя обратно към хотела си?

Опитах се да се измъкна полека от прегръдката му, без това да направи неприятно впечатление.

— Да. Ти къде си отседнал?

— В апартамента на една приятелка — в Зеедийк.

— Близо до Зеедийк — каза любезно Гюри, изправяйки се стегнато, с малко военен маниер. — В някогашния китайски квартал.

— Какъв е адресът?

— Не си спомням. Нали ме познаваш. Не мога да пълня главата си с адреси и това е. Но — Борис потупа джоба си — имам адреса на твоя хотел.

— Добре.

Навремето, във Вегас, ако се наложеше да се разделим — когато бягахме от охраната на мола с джобове, претъпкани с откраднати ваучери за подарък — мястото за срещата винаги беше моят дом.

— Е… ще се видим там. Освен това имаш номера на телефона ми, а аз имам твоя. Ще ти се обадя, когато науча нещо ново. Хайде — той ме перна с длан по тила, — стига си се притеснявал, Потър! Недей да стоиш така с това нещастно изражение! Ако загубим, печелим, ако спечелим, печелим! Всичко е наред! Знаеш как да се прибереш, нали? Право по тази улица и свиваш вдясно, когато стигнеш до канала „Сингел“. Да, точно там. Ще поговорим скоро пак.

Завих не където трябваше по пътя към хотела и в продължение на няколко часа се скитах безцелно сред магазини, украсени със стъклени коледни играчки, из сивкави, сънни улички с непроизносими имена, сред позлатени статуи на Буда и азиатски бродерии, стари карти, стари клавесини, потънали в сенки магазинчета с кафеникавия цвят на пури, пълни със съдове, чаши и старинни вази от дрезденски порцелан. Слънцето се беше показало и светлината край каналите бе станала остра и ярка, с отблясъци, които сякаш можеше да се вдъхнат. Чайки се стрелкаха и крещяха. Претича куче с жив рак между зъбите. Замайването и умората ме караха да се чувствам подчертано откъснат от себе си и сякаш наблюдавах всичко отстрани — как минавах покрай сладкарници, кафенета и магазини със старинни играчки и рисувани плочки от Делфт от началото на деветнайсети век, стари огледала и сребро, блестящи под плътната светлина с цвят на коняк, френски шкафове с интарзии и маси с резбовани гирлянди, които биха накарали Хоуби да ахне възхитено — всъщност целият този мъглив, дружелюбен, културен град с цветарските магазини, пекарните и антикварните магазинчета ми напомняше за Хоуби, не само поради изобилието на старини и антики, а защото в това място имаше нещо здраво и благоприлично като Хоуби, като картинките в детска книжка, на които се вижда как търговци с престилки метат пода на магазинчетата си, а раирани котки дремят на огрени от слънцето прозорци.