Дона Тарт - Щиглецът

Но имаше прекалено много неща за гледане, а аз бях зашеметен, изтощен и премръзнал. Накрая, спирайки непознати, за да ги питам за посоката (домакини с порозовели бузи и наръчи цветя в ръце, хипита с пожълтели от тютюн пръсти и очила с телени рамки), успях да намеря отново пътя, по мостове през каналите и се върнах обратно през тесните, озарени от вълшебна светлина улички, до хотела си, където незабавно смених малко долари на рецепцията, качих се в стаята си и взех душ в банята, цялата в стъклени извивки и пищно украсени стойки и кранове, смесица от „ар нуво“ и едно ледено, капсулирано, научно-фантастично бъдеще, и заспах, проснал се по корем на леглото — където часове по късно ме събуди мобилният ми телефон, който се плъзгаше по нощното шкафче, познатият чуруликащ звук ме накара да помисля за миг, че съм си у дома.

— Потър?

Седнах в леглото и потърсих очилата си.

— Аха… — не бях дръпнал завесите, преди да заспя, и сега отражения от водата в канала трептяха по тавана в тъмното.

— Да не би нещо да не е наред? Надрусал ли си се? Не ми казвай, че си отишъл в някое от онези кафенета.

— Не, аз… — замаяно плъзнах поглед наоколо — капандури, открити греди, наклонен таван и — когато станах и се изправих до прозореца, потривайки с пръсти главата си — осветените ленти на мостовете, извитите им отражения в черната вода.

— Е, аз се качвам. Нали не си с някое момиче?

За да се стигне до моята стая от рецепцията, трябваше да се ползват два различни асансьора и да се повърви още, затова се учудих, когато почукването на вратата ми последва много скоро. Гюри се изправи дискретно до прозореца, с гръб към нас, докато Борис ме оглеждаше.

— Обличай се — каза той. Бях бос, в хотелския халат, косата ми стърчеше на всички страни, защото бях заспал веднага след душа.

— Трябва да се оправиш. Върви, среши се и се избръсни.

Когато се появих от банята (бях оставил костюма си да виси там, за да се изгладят гънките), той изду критично устни и каза:

— Нямаш ли нещо по-добро?

— Костюмът е на „Търнбул и Асър“.

— Да, но изглежда така, сякаш си спал в него.

— Нося го от доста време. Имам по-хубава риза.

— Ами облечи я тогава — той отваряше едно куфарче, поставено пред леглото. — И донеси парите си тук.

Когато се върнах, закопчавайки бутонелите си, застинах насред стаята, защото го видях да стои с приведена глава до леглото, старателно зареждайки пистолета в ръката си: щракна с ударника с онази спокойна компетентност, каквато бях свикнал да наблюдавам у Хоуби в работилницата, и дръпна назад затвора със силно, съвсем автентично изщракване.

— Борис — казах, — какво, да му…

— Спокойно — каза той, хвърляйки кос поглед към мен. Започна да потупва джобовете си, извади пълнител и го пъхна на мястото му: трак. — Не е това, което си мислиш. Съвсем не. Само за фасон.

Хвърлих поглед към широкия гръб на Гюри: напълно неподвижен, с онази наложена от професията глухота, която симулирах и аз, когато разни двойки се караха в магазина ми дали да купят някоя вещ или не.

— Просто… — той отново плъзгаше нещо напред-назад по пистолета с прищракване, опитно, проверяваше го, вдигна го към очите си и го огледа, сюрреални жестове, изплували от някакви дълбини на съзнанието, в които постоянно трептяха черно-бели филми. — Ще се срещнем с тях на тяхна територия, и те ще бъдат трима. Е, всъщност двама. Двама, които се броят . И сега вече мога да ти кажа… малко се безпокоях, че Саша може да е тук. Защото в такъв случай не бих могъл да отида с теб. Но всичко се уреди по най-добрия начин и ето ме тук!

— Борис — докато стоях там, осъзнаването ме заля като вълна, причинявайки гадене, разбрах в каква шибана, тъпа история съм се забъркал…

— Не се тревожи! Аз вече не се тревожа за теб. Защото — той ме потупа по рамото — Саша е прекалено изнервен. Бои се да се покаже в Амстердам — страхува се, че Хорст ще научи. И има основание. И всичко това е много, много добра новина за нас.

— И така — той отново щракна с пистолета, пускайки обратно затвора: сребристият цвят на хромираните части, живачният блясък на черното, чиято гладка плътност изкривяваше мрачно пространството около нас, като капка машинно масло в чаша вода.

— Не ми казвай, че ще вземеш това — казах невярващо след кратко мълчание.

— Е, да. Само в кобура — ще го държа само в кобура. Но чакай, чакай — каза той, вдигайки ръка с дланта към мен, — преди да започнеш… — макар че аз не говорех, просто си стоях, ужасът беше пропъдил всякакви мисли от главата ми, — колко пъти трябва да ти го казвам? Просто за фасон.