Дона Тарт - Щиглецът

Беше грешка — съзнавах го още докато го правех — да смъркам още кокаин; и без това вече бях прекалил, чувствах челюстта си скована, кръвта пулсираше силно в слепоочията, а неразположението, предизвикано от отлива на наркотика, вече се прокрадваше в тялото ми, чувствах се трошлив като вибриращо стъкло.

— Както и да е — продължаваше Борис. Говореше много бързо, коляното му подскачаше, докато потупваше с крак по пода под масата. — Опитвах се да измисля как да я върна. Мислих, мислих, мислих. Разбира се, аз самият вече не мога да я ползвам. Опарих се вече, и то сериозно. Разбира се — той се поразмърда нервно на мястото си, — не точно това е причината да дойда при теб. Отчасти исках да се извиня. Да ти кажа „съжалявам“ със собствения си глас. Защото аз наистина съжалявам. А отчасти и защото с цялата тази информация в новините — исках да ти кажа да не се безпокоиш, защото може би ти си мислиш… е, нямам представа какво си мислиш. Обаче… не ми беше приятно да си представям как ти научаваш всичко това, боиш се, не разбираш нищо. Опасяваш се, че търсенето може да стигне и до теб. Това ме караше да се чувствам много зле. И затова исках да поговоря с теб. Да ти кажа, че не съм те замесил в тази работа — никой не знае за връзката между теб и мен. И освен това исках да ти кажа, че наистина, наистина се опитвам да я върна. Полагам големи усилия. Защото — той опря три пръста в челото си — аз наистина натрупах състояние от нея, и наистина искам да я получиш обратно, да я имаш за себе си — нали разбираш, самата вещ, в памет на доброто старо време, просто да я имаш, да си е твоя, да я държиш в някой шкаф или където искаш, да я вадиш от време на време и да си я гледаш, като едно време, разбираш ли? Защото аз знам колко много я обичаше. Стигна се дотам, че и аз я обикнах, наистина.

Бях се вторачил в него. Новият, искрящ прилив на наркотик ми помогна най-сетне да започна да разбирам какво ми говореше той.

— Борис, за какво говориш?

— Знаеш за какво.

— Не, не знам.

— Не ме карай да го казвам на глас.

— Борис…

— Опитах се да ти го кажа. Молих те да не си тръгваш. Щях да ти я върна, ако беше почакал само един ден.

Мънистената завеса все още се полюляваше и потракваше от въздушното течение. Трептящи стъклени вълнички. Вперил неотклонно поглед в него, бях като вцепенен от неясното, далечно усещане за преплитане на един сън с друг: потракването на прибори под ярката обедна светлина в ресторанта в Трайбека, самодоволната усмивчица на Лушъс Рийв, седнал на масата срещу мен.

— Не — казах, избутах назад стола си, чувствайки как настръхвам от избилата по тялото ми пот, и вдигнах ръце пред лицето си. — Не.

— Ти какво мислеше, че я е взел баща ти ли? Донякъде се надявах да помислиш така. Защото той беше толкова закъсал, пък и без това вече крадеше от теб.

Плъзнах ръце надолу по лицето си и го загледах, неспособен да проговоря.

— Аз я подмених. Да. Аз бях. Мислех, че си разбрал. Виж, съжалявам! — допълни той, защото аз само го зяпах. — Държах я в шкафчето си в училище. Майтап, нали разбираш. Е… — последва неуверена усмивка. — Може би не точно, но все пак нещо като шега. Но… чуй ме… — той почука по масата, за да привлече вниманието ми — кълна се, нямах намерение да я задържа. Нямах такива планове. Как бих могъл да предположа какво ще стане с баща ти? Ако само бе приел да останеш през онази нощ — той вдигна ръце нагоре — щях да ти я дам, кълна се, така щях да направя. Но не можах да те убедя да останеш. Държеше да тръгнеш! Веднага, на минутата! Трябваше да вървиш! Сега, Борис, сега! Не пожела да почакаш дори до сутринта! Трябваше да вървиш, трябваше, на секундата! А аз се страхувах да ти призная какво бях направил.

Взирах се в него. Гърлото ми беше пресъхнало, а сърцето ми биеше толкова бързо, че не смеех да направя нещо друго освен да стоя съвсем неподвижно и да се надявам, че ще се успокои.

— Сега си гневен — каза примирено Борис. — Искаш да ме убиеш.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Аз…

— Какво искаш да кажеш с това „подмених я“?

— Виж какво… — той се озърна неспокойно — съжалявам! Знаех си, че не е добра идея да се надрусаме заедно. Знаех, че всичко може да свърши зле! Но… — той се приведе напред и постави длани на масата — аз наистина се чувствах зле заради тази история, казвам ти го честно. Нима бих дошъл да те видя, ако не беше така? Бих ли те повикал по име на улицата? И когато казвам, че искам да изплатя дълга, който имам към теб, говоря сериозно. Искам да те обезщетя. Защото, разбираш ли, на тази картина дължа състоянието си, тя ме направи…