Дона Тарт - Щиглецът

— Съжалявам, имах тежък ден.

— И все пак, добре си се уредил тук — казваше Борис. От мястото, на което седеше, той не можеше да види онази двойка. — Значи вие сте партньори?

— Не! Не в този смисъл!

— Нямах това предвид — Борис ме огледа критично. — Господи, Потър, престани да бъдеш толкова чувствителен. Така или иначе, това беше жена му, онази дама, нали?

— Да — казах нервно и се облегнах назад на стола си. — Е, в известен смисъл.

Връзката на Хоуби и госпожа ДеФрийс си оставаше за мен дълбока мистерия, както и фактът, че бракът й с господин ДеФрийс все още съществуваше. — Мислех, че тя е вдовица от години, но не е. Тя… — приведох се напред и се почесах по носа, — разбираш ли, тя живее в северните квартали, а той — в центъра, но двамата са постоянно заедно… тя има къща в Кънектикът и двамата прекарват понякога там уикендите. Тя е омъжена, но… аз никога не съм виждал съпруга й. Още не съм си изяснил това. Ако трябва да ти кажа истината, мисля, че двамата са просто добри приятели. Съжалявам, че се раздрънках. Наистина не знам защо ти разказвам всичко това.

— И той те научи на занаят? Изглежда симпатичен. Истински джентълмен.

— Мм?

— Шефът ти.

— Той не ми е шеф! Аз съм негов делови партньор — отблясъкът на наркотика започваше да избледнява; кръвта шумеше в ушите ми, остър, висок звук, като песен на щурци. — Всъщност аз се занимавам почти изцяло сам с продажбите.

— Извинявай! — каза Борис и вдигна ръце. — Не е необходимо да се дразниш. Но имай предвид, че бях сериозен, когато ти казах да дойдеш да работиш за мен.

— И какъв отговор се очаква от мен?

— Виж, искам да ти се отблагодаря. Да ти дам възможност да споделиш всички хубави неща, които са се случили на мен. Защото — продължи той с внушителен тон, прекъсвайки опита ми да заговоря, — аз ти дължа всичко. Всичко хубаво, което ми се е случило в този живот, Потър, ми се е случило благодарение на теб.

— Какво? Аз ли те уредих в бизнеса с наркотици? Уау, добре — казах, запалих една от неговите цигари и побутнах обратно към него пакета, — чудесно е да се знае такова нещо, действително ме кара да се гордея със себе си, благодаря.

— Наркотици ли? Кой говори за наркотици? Аз искам да те обезщетя. Заради онова, което направих. Казвам ти, това е страхотен живот. Много ще се забавляваме заедно.

— Да не ръководиш агенция за компаньонки? Това ли е?

— Слушай, искаш ли да ти кажа нещо?

— Моля.

— Наистина съжалявам за това, което ти причиних.

— Забрави. Все ми е едно.

— Защо да не споделя с теб част от хубавите си печалби? Да ти дам възможност да обереш и ти част от каймака?

— Виж какво, Борис, мога ли и аз да кажа нещо? Не искам да се замесвам в нищо нечисто. Не се засягай — допълних, — но полагам големи усилия да се измъкна от нещо, и както вече казах, сега съм сгоден, нещата са различни, наистина не мисля, че искам…

— Защо тогава не ми позволиш да ти помогна?

— Нямам това предвид. Искам да кажа… е, не ми се иска да навлизам в подробности, но съм правил някои неща, които не биваше да правя, и искам да поправя стореното. Тоест опитвам се да си изясня как бих могъл да го поправя.

— Трудно е да се поправят грешки. Рядко се случва да имаш такава възможност. Понякога единственото, което можеш да направиш, е да се постараеш да не те пипнат.

Красивата двойка стана да си върви, тръгнаха ръка за ръка, отметнаха завесата от нанизани на върви мъниста и се понесоха нанякъде в бледото, студено утро. Гледах как мънистата се полюшват и потракват в сподирилото ги въздушно течение, което сякаш образуваше вълнички около бедрата на момичето.

Борис се облегна. Беше вперил очи в моите.

— Опитвах се да ти я върна — каза той. — Ще ми се да можех.

— Какво?

Той се намръщи.

— Ами… затова и дойдох в магазина. Нали знаеш. Убеден съм, че си научил за онази история в Маями. Притеснявах се, питах се какво ли ще помислиш, когато се чуе по новините, и, честно казано, малко се боях, че могат да стигнат по следите и до теб, през мен, нали разбираш? Сега вече нямам чак такива опасения, но… все пак. Разбира се, бях затънал до уши в тази история — но знаех , че схемата е кофти. Трябваше да разчитам повече на инстинкта си. Аз — той извади ключа си, за да смръкне набързо още една малка купчинка прашец от него; бяхме единствените посетители в заведението; дребната татуирана келнерка, или съдържателка, или каквато там беше, бе изчезнала в задното помещение, в което бях успял да хвърля само бегъл поглед и ми се бе сторило, че насядалите на евтините диванчета там хора гледат някакво порно от седемдесетте години, — е, така или иначе… беше ужасно. Трябваше да знам, че ще стане така. Пострадаха хора, аз загубих, но от цялата работа получих ценен урок. Винаги е грешка — момент, чакай да дръпна и от другата страна — както казах, винаги е погрешно да работиш с хора, които не познаваш — той стисна с два пръста ноздрите си и ми подаде пликчето под масата. — Разбираш ли, хората най-често забравят именно това. Никога не работи с непознати, когато залогът е наистина голям. Никога! Хората казват „о, еди-кой си е свестен“ — и на мен ми се иска да повярвам в това, такъв съм по природа. Така идват неприятностите. Нали разбираш, аз познавам своите приятели. Но приятелите на приятелите ми? Не чак толкова добре! Точно по този начин хората си лепват СПИН, нали?