Дона Тарт - Щиглецът

— Ужасно нещо е това — каза ми тихо Борис, а после, обръщайки се към Гюри: — Да, ужасно, ужасно…

— … прекалено рано изпратихме Вадим под земята. Истина е това, което се пее в оная песен, чувал съм я по радиото, знаете ли я? На онзи, който пее „Piano Man“ ? „Само добрите умират млади“.

— Той ни чака там — утеши го Борис и се пресегна, за да потупа Гюри по рамото.

— Да, точно така му казах и аз — измърмори Гюри, завивайки толкова внезапно пред друга кола, че аз увиснах напред на предпазния колан, а Попчик просто полетя. — Тези неща са прекалено дълбоки… думите не са достойни да се докосват до тях. Човешкият език не може да ги изрази. Но накрая, когато го полагах за вечен сън, с лопатата в ръка — тогава му заговорих с душата си. „Довиждане, Вадим. Остави портите отворени за мен, братко. Запази ми място там, където си ти.“ Само Бог — „моля те“, мислех си, опитвайки се да съхраня невъзмутимо изражение, стиснал Попчик в скута си, „мамка му, гледай в пътя!“ — Фьодор, моля те, помогни ми, имам два важни въпроса във връзка с Бога. Ти си професор в колеж — (моля?) — затова може би ще можеш да намериш отговорите. Първи въпрос — очите му срещнаха моите в огледалото за задно виждане и той вдигна пръст нагоре: — има ли Бог чувство за хумор? Втори въпрос: възможно ли е Бог да има жестоко чувство за хумор? В смисъл: дали Бог си играе жестоко с нас, дали не ни измъчва за собствено удоволствие, както зли деца измъчват някое насекомо в градината?

— Ъъъ — казах, стреснат от погледа му, който той бе насочил развълнувано към мен, вместо към наближаващия завой — е, може би, не знам, надявам се да не е така.

— Той не е човекът, на когото би трябвало да задаваш такива въпроси — каза Борис, подавайки ми цигара, а после подаде една и на Гюри на предната седалка. — Бог е измъчвал достатъчно Тио. Ако страданието облагородява, тогава той е княз. А сега, Гюри — той се облегна назад, потъвайки в облак дим, — искам от теб една услуга.

— Каквото пожелаеш.

— Може ли да погледаш кучето, след като ни оставиш? Да го повозиш на задната седалка натам, накъдето иска да отиде?

Клубът беше чак в Куийнс, не бих могъл да кажа точно къде. В застланата с червен килим предна зала, която изглеждаше като мястото, на което отиваш, за да целунеш по бузата дядо си, веднага след като те пуснат от затвора, големи, сякаш семейни компании от пиячи, насядали в столове тип „Луи Шестнайсети“ около маси, покрити с богато надиплени покривки от златиста тъкан, ядяха, пушеха и се тупаха по раменете. Зад тях, по лакираните в тъмночервено стени, висяха в произволно изобилие коледни гирлянди и празнична украса, напомняща за съветската епоха, пъстри лампички и играчки от оцветен алуминий — петлета, птички в гнездо, червени звезди, ракети и сърп и чук с кичозни надписи на кирилица („Честита Нова Година, скъпи другарю Сталин!“). Борис (самият той добре наквасен; беше продължил да пие направо от бутилката на задната седалка) беше обгърнал раменете ми с ръка и ме представяше на руски на млади и стари като свой брат, което хората като че ли приемаха буквално, ако се съдеше по това как мъже и жени ме целуваха и прегръщаха и се опитваха да ми наливат водка от големи шишета в кристални кофички за лед.

По някакъв начин най-сетне успяхме да се доберем до дъното на залата, където имаше спуснати черни плюшени завеси, охранявани от бияч с бръсната глава и змийски очи, татуиран до ушите с надписи на кирилица. Отзад имаше зала, в която гърмеше музика и се носеше тежък мирис на пот, афтършейв, трева и пури „Кохиба“: тоалети на „Армани“, анцузи, платинени часовници „Ролекс“ с диаманти. Никога не бях виждал толкова много мъже, носещи толкова много злато по себе си — златни пръстени, златни синджири, златни предни зъби. Всичко наоколо приличаше на някакъв чужд, объркан, ярко блестящ сън; а аз се намирах в онзи неприятен стадий на пиянството, в който не можеш да фокусираш погледа си върху нищо, само кимах, клатушках се и оставях Борис да ме влачи из тълпата. По някое време, късно през нощта, Мириам се появи отново, като сянка; след като ме поздрави с целувка по бузата — призрачно-меланхоличен церемониален жест, сякаш застинал във времето — тя и Борис изчезнаха, оставяйки ме на една претъпкана маса заедно с куп мъртвопияни, пушещи като комини руснаци, които явно до един знаеха кой съм („Фьодор!“), тупаха ме по гърба, наливаха ми водка, предлагаха ми храна, цигари „Марлборо“, и ми крещяха добросърдечно нещо на руски, явно без да очакват отговор…