Дона Тарт - Щиглецът

Почувствах нечия ръка на рамото си. Някой смъкна очилата ми.

— Здравей…? — казах недоумяващо на непознатата жена, която внезапно се озова седнала на коленете ми.

Жана. Здравей, Жана. Какво правиш? Нищо особено, а ти? Истинска порнозвезда, с тен, придобит в солариум, усъвършенствани с помощта на пластичната хирургия гърди, които заплашваха да прелеят вън от деколтето й. Способността да предсказваме бъдещето се предава по наследство в рода ми: да ти погледам ли на ръка? Да, разбира се: английският й беше доста добър, макар да ми беше трудно да разбирам какво казва заради ужасния шум в клуба.

— Виждам, че по природа си философ — тя плъзна по дланта ми нокът, розов като тоалетите на Барби. — Много, много интелигентен. Много възходи и падения — правил си по малко от всичко в живота си. Но си самотен. Мечтаеш да бъдеш заедно с едно момиче, до края на дните си, нали така?

После Борис се появи отново, сам. Придърпа един стол и седна. Проведе кратък, весел разговор с новата ми позната, който приключи с това, че тя ми сложи обратно очилата и си тръгна, но не преди да измъкне от Борис една цигара и да го целуне по бузата.

— Познаваш ли я? — попитах Борис.

— Не съм я виждал през живота си — отвърна той и сам запали цигара. — Ако искаш, можем да тръгваме. Гюри чака отвън.

Междувременно бе станало много късно. В сравнение със суматохата в клуба на задната седалка на колата беше спокойно (светлините на арматурното табло създаваха уютна атмосфера, от радиото се носеше тиха музика) и ние се возихме с часове нагоре-надолу с Попчик, дълбоко заспал в скута на Борис, смяхме се и разговаряхме — Гюри се включваше, разказвайки с пресипнал глас история за детството си в Бруклин, за „тухлите“, както наричаше той обитаваните от бедняци жилищни сгради, докато ние с Борис пиехме топла водка от бутилката и смъркахме по малко кокаин от пликчето, което той измъкна от джоба на палтото си — Борис от време на време го подаваше и напред, на Гюри. Въпреки че климатикът работеше, в колата беше ужасно горещо; лицето на Борис беше потно, а ушите му — огненочервени.

— Знаеш ли — казваше той — вече беше смъкнал сакото си; свали бутонелите от маншетите на ризата си, пъхна ги в джоба си и запретна ръкави, — баща ти ме научи как да се обличам. Благодарен съм му за това.

— Да, баща ми научи и двама ни на много неща.

— Така е — каза той искрено — кимна рязко, без следа от ирония и избърса нос с ръба на дланта си. — Той винаги изглеждаше като джентълмен. Ето — толкова много от момчетата в клуба — с кожени палта, плюшени анцузи, все едно че току-що са излезли от офиса на имиграционните служби. Много по-добре е да се обличаш ненатрапчиво, като баща ти, хубаво сако, хубав часовник, но „классный“ — така де, не прекалено лъскав — да се опиташ да се впишеш в картината.

— Така е — тъй като работата ми изискваше да забелязвам такива неща, аз вече бях забелязал часовника на Борис — швейцарски, цена на дребно около петдесет хиляди, часовник на европейски плейбой — прекалено крещящ за моя вкус, но извънредно семпъл в сравнение с обсипаните със скъпоценни камъни буци от злато и платина, които видях в клуба. Бях забелязал и че от вътрешната страна на ръката му, между китката и свивката на лакътя, има татуирана в синьо звезда на Давид.

— Какво е това? — попитах.

Той протегна към мен китката си, за да виждам по-добре.

— IWC. Добрият часовник е като пари в банката. Винаги можеш да го заложиш или продадеш в случай на спешна необходимост. Това е бяло злато, но прилича на неръждаема стомана. По-добре е да имаш часовник, който изглежда не толкова скъп, колкото е всъщност.

— Не, имах предвид татуировката.

— Ааа… — той вдигна ръкава си нагоре и погледна със съжаление ръката си — но аз вече не гледах татуировката. Осветлението в колата не беше силно, но аз можех безпогрешно да разпозная белези от игла. — Звездата ли имаш предвид? То е дълга история.

— Но… — не бях толкова неблагоразумен, че да разпитвам за следите от убождания. — Нали не си евреин?

— Не! — възкликна възмутено Борис, смъквайки ръкава си. — Разбира се, че не!

— Е, тогава, предполагам, логичният въпрос е защо…

— Защото казах на Бобо Силвър, че съм евреин.

— Какво?

— Защото исках да ме вземе на работа при себе си! Затова излъгах.

— Не думай.

— Така е, излъгах! Той се отбиваше често в къщата на Ксандра — душеше нагоре-надолу по улицата, проверяваше да няма нещо гнило, например да не се окаже, че баща ти всъщност не е загинал — и един ден събрах смелост да го заговоря. Предложих му да работя за него. Нещата излизаха извън контрол — в училище имаше неприятности, някои хора трябваше да заминат да се лекуват, други бяха изключени — разбираш ли, трябваше да прекъсна връзките си с Джими, известно време да се занимавам с нещо друго. И да, фамилното ми име е неподходящо, но в Русия много евреи носят и името Борис, затова си казах — защо не? Откъде би разбрал истината? Реших, че татуировката е добра идея — бях готов да го направя, за да го убедя, нали разбираш. Накарах един тип, който ми дължеше сто долара, да я направи. Съчиних цяла дълга и тъжна история, че майка ми е полска еврейка, семейството й било в концентрационен лагер, хлип, подсмрък… глупак съм бил, да не съобразя, че еврейският религиозен закон не допуска татуировките. Защо се смееш? — попита той в опит да се защити. — Човек като мен можеше само да му бъде от полза! Говоря английски, полски, руски, украински. Образован съм. Така или иначе, на него му беше напълно ясно, че не съм евреин, изсмя ми се в лицето, но все пак ме взе при себе си и това беше много мило от негова страна.