Дона Тарт - Щиглецът

— Как си могъл да работиш за човек, който искаше да убие баща ми?

— Не е искал да убие баща ти! Това нито е честно, нито е вярно. Искал е само да го сплаши! Но да, работих за него, почти цяла година.

— Какво работеше при него?

— Не беше нищо лошо, ако щеш, вярвай! Бях му просто помощник — носех известия, изпълнявах поръчки, тичах насам-натам, такива работи. Разхождах кученцата му! Прибирах дрехите от химическо чистене! Бобо се държа като добър и щедър приятел с мен в тежък момент — почти като баща, мога да кажа това с ръка на сърцето и го казвам искрено. Със сигурност беше повече баща за мен от истинския ми баща. Бобо винаги се е държал почтено с мен. И повече от почтено. Сърдечно. Научих много от него, докато го наблюдавах как работи. Та затова не ми е чак толкова неприятно, че нося тази звезда, която ми напомня за него. А това — той нави ръкава си до бицепса, където се виждаше роза, разкъсана от шипове, и някакъв надпис на кирилица — това е за Катя, любовта на живота ми. Обичах я повече, отколкото съм обичал която и да било друга жена.

— Говориш така за всички жени.

— Да, но когато го казвам за Катя, говоря истината! Бих ходил по натрошено стъкло за нея! Бих минал през огън, през ада! Бих дал живота си за нея с радост! Никога няма да обичам някого на този свят толкова, колкото обичах Катя — дори приблизително толкова. Тя беше единствената. Бих умрял с радост, ако с това бих могъл да си спечеля дори един ден с нея. Но — той смъкна отново ръкава си — никога не бива да татуираш по себе си името на някой човек, защото направиш ли го, губиш човека. Бях прекалено млад, за да знам това, когато се татуирах.

Не бях се друсал с кокаин, откакто Карол Ломбард напусна града, и сега нямаше никаква възможност да заспя. В шест и половина сутринта Гюри обикаляше из Ийст Сайд с Попчик на задната седалка („Ще го заведа в някоя закусвалня, ще хапнем сандвич с бекон, яйца и сирене!“), а ние, като наелектризирани, бърборехме в някакъв усоен денонощен бар на Авеню „С“ с покрити с графити стени и плътни текстилни щори на прозорците, така че утрото нямаше достъп тук — клуб „Али Баба“, шот — три долара, „хепи ауър“ от десет сутринта до обяд — опитвайки се да изпием достатъчно бира, за да се приспим поне донякъде.

— Знаеш ли какво направих в колежа? — казвах му аз. — Записах разговорен руски за една година. Само и единствено заради теб. Честно казано, справях се много зле. Така и не го научих достатъчно добре, за да чета, разбираш ли, да седна и да чета „Евгений Онегин“ — казват, трябвало да се чете на руски, не можело да го почувстваш истински в превод. Но… толкова много мислех за теб! Спомнях си разни дреболии, които си ми казвал — всякакви неща се появяваха в мислите ми — о, уау, чуваш ли, пуснаха Comfy in Nautica , чуваш ли? На „Панда Беър“! Съвсем бях забравил този албум. Както и да е. Писах семестриална работа по руска литература върху „Идиот“ — руска литература в превод, искам да кажа — и през цялото време, докато четях книгата, мислех за теб, виждах те в спалнята си, как пушиш цигарите на баща ми. Беше толкова по-лесно да не обърквам имената на героите, когато си представях как ги произнасяш ти… всъщност като че ли слушах цялата книга, прочетена с твоя глас! Когато бяхме във Вегас, ти чете „Идиот“ около шест месеца, помниш ли? На руски. Това беше единственото, което правеше. Помниш ли как дълго време не можеше да слезеш долу заради Ксандра, аз трябваше да ти нося храна, като че ли беше Ане Франк. Така или иначе, аз прочетох „Идиот“ на английски, но ми се искаше да стигна и до такъв момент, в който руският ми да е достатъчно добър за тази книга. Но така и не стигнах дотам.

— Цялото това шибано училище — каза Борис, който очевидно съвсем не беше впечатлен. — Ако искаш да говориш руски, ела с мен в Москва. Ще проговориш на руски за два месеца.

— Е, ще ми кажеш ли сега с какво се занимаваш?

— Нали ти казах, това-онова. Колкото да свързвам двата края — и после, ритвайки ме под масата: — Сега май си по-добре, а?

— Моля?

В предното помещение освен нас имаше само двама души — бяха красиви, неземно бледи, мъж и жена, двамата с къси, тъмни коси, вперили погледи един в друг, мъжът бе взел протегнатата през масата ръка на жената и гризваше от време на време шеговито вътрешната страна на китката. „Пипа“, помислих и ме прободе мъчителна болка. В Лондон беше вече почти обяд. Какво ли правеше тя?

— Когато се срещнахме, ти приличаше на човек, който е тръгнал да се дави в реката.