Дона Тарт - Щиглецът

— Влез — казах, едва успявайки да потисна усмивката си. Какво мислеше този идиот, че ще го нападна, отвлека или нещо подобно? Но той стоеше все още на улицата, пъхнал юмруци в джобовете на палтото си, и се озърташе назад, към шофьора, чието име беше Генка или Гюри, или Георгий, или нещо, да му се не види, което бях забравил.

— Какво става? — попитах аз. Ако не бях толкова пиян, параноята му можеше и да ме подразни, но сега само ми се струваше забавна.

— Я ми кажи пак, защо трябваше да идваме тук? — попита той, оставайки на доста голямо разстояние от мен.

— Ще видиш.

— И ти живееш тук, горе? — попита той с подозрение, надничайки в антрето. — Това ли е домът ти?

Явно бях вдигнал повече шум, отколкото възнамерявах, отваряйки вратата.

— Тио? — подвикна Хоуби откъм задната част на къщата. — Ти ли си?

— Да — той беше облечен за вечеря, с костюм и вратовръзка — да му се не види, казах си, да не би да има гости? И внезапно осъзнах, че е едва време за вечеря, макар да имах чувството, че е три сутринта.

Борис пристъпи предпазливо зад мен, с ръце в джобовете на палтото си, оставяйки вратата широко отворена зад себе си, оглеждайки големите базалтови урни и полилея.

— Хоуби — казах аз — той беше излязъл в антрето и стоеше, повдигнал вежди, а госпожа ДеФрийс докрета тревожно зад него. — Здрасти, Хоуби, нали помниш, разказвал съм ти за…

— Попчик!

Малката бяла топчица — която вече припкаше по обичая си по коридора към външната врата — се закова на място. После нададе нещо като висок писък и препусна колкото можеше по-бързо (което вече не беше много бързо) и Борис — с ликуващ смях се отпусна на колене.

— О! — той го сграбчи, докато Попчик риташе и се гърчеше. — Станал си дебел! Дебел е! — продължи той възмутено, докато Попчик скачаше и го целуваше по лицето. — Оставил си го да затлъстее! Да, здравей, „пустышка“ 166 166 (рус.) Биберон, залъгалка; глупчо. — Б.пр. , пухче такова, здравей! Помниш ме, нали? — той вече лежеше по гръб, проснал се в цял ръст, и продължаваше да се смее, докато Попчик, все още квичейки от радост, подскачаше върху него. — Той ме помни!

Хоуби, нагласяйки очилата си, стоеше и наблюдаваше развеселено — а госпожа ДеФрийс, не чак толкова развеселена, стоеше до него и се мръщеше леко, гледайки как моят миришещ на водка приятел се търкаля с кучето по килима.

— Не казвай нищо — Хоуби пъхна ръце в джобовете на сакото си. — Това трябва да е…

— Именно.

Не останахме дълго — Хоуби бе чувал много за Борис през годините, хайде да пийнем по едно! а Борис също беше заинтригуван, любопитен, също както бих бил аз, ако се беше появила Джуди от Кармиуолог или някаква друга митична личност от неговото минало — но и двамата бяхме пияни и прекалено експанзивни и аз имах чувството, че може би смущаваме госпожа ДеФрийс, която, макар че се усмихваше любезно, седеше прекалено тихо на един стол, сключила мъничките си ръце с много пръстени в скута, и почти не говореше.

Затова си тръгнахме — Попчик ни сподири, шляпайки развълнувано подир нас, Борис, възторжен, говореше високо, обяснявайки с ръкомахане на шофьора да заобиколи, за да спре пред входа да ни вземе:

— Да, пустышка , да — това на Попър и после: — Това е за нас! Ние сме с кола!

После внезапно се оказа, че шофьорът на Борис говори английски не по-зле от самия него, и тримата вече бяхме приятели — всъщност четиримата, ако броим и Попчик, който стоеше на задни лапи, подпрял предните на прозореца и се взираше много сериозно в светлините на магистралата „Уест Сайд“, докато Борис му бърбореше нещо, прегръщаше го и го целуваше отзад по врата, като същевременно обясняваше на Гюри (шофьора) едновременно на руски и английски колко прекрасен съм бил аз, приятел от младите години, кръвен брат (а Гюри протегна назад лявата си ръка, за да се ръкува тържествено с мен, както седях отзад), и колко прекрасен бил животът, щом двама приятели можело да се срещнат отново след дълга раздяла в този огромен свят.

— Да — каза Гюри мрачно, завивайки към Хюстън Стрийт така бързо и рязко, че аз се плъзнах към вратата, — така беше и с мен и Вадим. Всеки ден тъгувам за него — тъгувам толкова, че се будя и нощем от мъка. Вадим беше мой брат — той хвърли поглед назад към мен, преминавайки, без да спре, през пешеходна пътека, хората, които пресичаха, се разпиляха на всички страни, видях стъписаните им лица през тъмното стъкло, — беше за мен повече от брат. Както сме с Боря. Но Вадим…