Дона Тарт - Щиглецът

— И как й помогна?

— Връщайки парите, които бях взел от нея.

— Беше ги запазил, така ли.

— Е, не — отвърна той спокойно, бях ги изхарчил. Но имах и друга възможност. Защото, знаеш ли, когато кокаинът свърши, отидох с парите при Джими в оръжейния магазин и си купих още. Разбираш ли, купувах го за себе си и за Амбър — само за нас двамата. Много, много красиво момиче, много невинно, много изключително. А беше и съвсем млада, едва четиринайсетгодишна! Беше само една нощ в „ MGM Гранд“, почувствахме се толкова близки, просто седяхме на пода в банята в апартамента на бащата на КейТи и разговаряхме. Дори не се целунахме! Говорехме, говорехме, говорехме! Едва не се разплаках, наистина открихме сърцата си един на друг. И — той притисна ръка към гърдите си — толкова се натъжих, когато настъпи денят, питах се защо всичко трябва да свърши? Защото ние можехме да останем вечно там и да си говорим! Всичко беше толкова съвършено, чувствахме се толкова щастливи! Ето колко се бяхме сближили, виждаш ли, само за една нощ. Така или иначе — затова отидох при Джими. Той имаше наистина гаден кокаин — не беше и наполовина толкова добър, колкото онзи на Стюарт и Лиса. Но всички знаеха, разбираш ли, всички бяха научили за онзи уикенд в „ MGM Гранд“, че аз съм имал толкова много от прашеца. И хората започнаха да идват при мен. Примерно около дузина дойдоха още първия ден, когато отидох отново на училище. Тикаха ми в ръцете парите си. „Ще ми намериш ли малко… ще ми намериш ли малко… трябва ми малко за брат ми… имам синдром на дефицит на вниманието, трябва ми, за да си пиша домашните…“. Много скоро вече продавах на състезателите от футболния отбор на горните класове и на половината баскетболен отбор. А и на много момичета… приятелки на Амбър и на КейТи… също и на приятели на Джордан… студенти от университета на Лас Вегас! Загубих пари от първите партиди, които продадох, не знаех колко да искам, продавах яко на ниска цена, исках всички да ме харесват, дрън-дрън. Но щом успях да се ориентирам — забогатях! Джими ми даваше стоката с голямо намаление, защото и той прибираше доста зелено от тая работа. Разбираш ли, аз му правех голяма услуга, продавайки дрога на хлапета, които иначе биха се страхували да си я купуват — биха се страхували от хора като Джими, който я продаваше. КейТи… Джордан… всички те имаха много пари! Винаги ми даваха назаем с удоволствие. Кокаинът не е като екстазите — продавах и екстази, но там нещата вървяха понякога добре, понякога зле, веднъж се струпат купувачи, друг път няма никой с дни, а за кокаина си имах много редовни клиенти, които се отбиваха по два-три пъти дневно. Искам да кажа, дори само КейТи…

— Уау — дори след толкова много години името й имаше своето въздействие върху мен.

— Да! За КейТи! — двамата вдигнахме чашите си и пихме.

— Каква красавица! — Борис трясна с чашата си по масата. — Завиваше ми се свят, когато бях край нея, дори само защото дишахме един и същи въздух.

— Спа ли с нея?

— Не… Боже, опитвах… но само една вечер се съгласи на малко „ръчен труд“, бяхме в спалнята на малкия й брат, тя беше много надрусана и в добро настроение.

— Човече, сигурно е, че си тръгнах в неподходящ момент.

— И още как. Свърших в панталоните още преди тя да ми свали ципа. А издръжката, която получаваше КейТи… — той се пресегна към празната ми чаша. — Две хиляди месечно! И получаваше това само за дрехи! Само че КейТи имаше вече толкова дрехи, че просто не беше ясно за какво са й повече. Така или иначе, към Коледа за мен всичко се развиваше като във филмите, когато автоматът издрънчи и се посипят долари. Телефонът не спираше да звъни. Бях най-добър приятел на всички! Момичета, които преди това не бях и виждал, ме целуваха, сваляха златни колиета от шиите си и ми ги даваха! Друсах се колкото можех, денем и нощем, линии, дълги колкото ръката ми, и въпреки това парите се сипеха отвсякъде. Бях нещо като „Белязания“ на нашето училище! Едно момче ми подари мотор, а друго — кола на втора ръка. Случваше ми се, когато вдигах дрехите си от пода, от джобовете ми да падат стотици долари — нямах представа откъде са.

— Това е доста информация, нещата са се развили много бързо.

— И още как! Аз обикновено се обучавам по този начин. Казват, че опитът е добър учител, и поначало това е вярно, но лично аз имам късмет, че този опит не стана причина за смъртта ми. Понякога… когато съм пийнал повечко бира… дръпвам по една-две линийки. Но в повечето случаи вече не ми е приятно да го правя. Бях се съсипал яко. Ако ме беше видял преди около пет години… Изглеждах… — той всмука бузите си — ето така. Но — сервитьорът се бе появил отново с още херинга и бира — стига за това. А какво — той ме измери с очи — става с теб? Справяш се добре, бих казал.