Дона Тарт - Щиглецът

— Sto lat.

Водката беше ароматна, с непознат за мен мирис на някаква горчива билка.

— И така — подех аз, сипвайки си храна. — Мириам?

— Моля?

Протегнах ръце с дланите нагоре в детински жест: „моля за обяснение“.

— А, Мириам! Тя работи за мен! Моя дясна ръка, вероятно така би трябвало да се каже. Казвам ти, по-добра е от повечето мъже. Каква жена, Боже мой! Малко са такива като нея, вярвай ми. Струва собственото си тегло в злато. Хайде, хайде — Борис напълни отново чашата ми и я побутна към мен. — За встречу! — вдигна той своята. — За нашата среща!

— Не е ли мой ред да вдигна тост?

— Да, така е — той чукна със звън чашата си в моята, — но аз съм гладен, а ти много се бавиш.

— Е, тогава за нашата среща.

— За нашата среща! И за съдбата! Защото ни събра отново!

Веднага щом отпихме, Борис се нахвърли на храната.

— И с какво точно се занимаваш? — попитах аз.

— С това-онова — хранеше се, гълтайки лакомо по някогашния си обичай, като гладно дете. — Много неща. Оправям се, нали разбираш.

— А къде живееш? В Стокхолм? — допълних, когато той не отговори.

Той махна нашироко с ръка.

— Навсякъде.

— Като например…?

— О, ами Европа, Азия, Северна и Южна Америка…

— Това е доста голяма територия.

— Ами… — започна той с уста, пълна с херинга, избърсвайки капка сметана от брадичката си, — освен това ръководя и малък бизнес, ако разбираш какво имам предвид.

— Моля?

Той преглътна херингата, помагайки си с голяма глътка бира.

— Нали знаеш как вървят нещата. Официалният ми бизнес е агенция за поддръжка на домакинства и почистване. Наемам работници предимно от Полша. Пък и в името на фирмата се съдържа забавна закачка — „Полска Кантора за Свежест“, ПКС 165 165 Притежание на Контролирана Субстанция. — Б.пр. , загряваш ли? — Той отхапа малко от едно мариновано яйце. — А можеш ли да познаеш какво е мотото ни? „Събираме и последната прашинка“, ха!

Реших да подмина това без коментар.

— Значи си бил в Щатите през цялото това време?

— О, не! — той беше напълнил отново чашите ни и вдигаше своята към мен. — Пътувам много. Тук съм около шест до осем седмици годишно. А през останалото време…

— Русия? — попитах, изпивайки чашата си на един дъх, и избърсах уста с опакото на ръката си.

— Не толкова. Северна Европа. Швеция, Белгия. Понякога в Германия.

— Мислех, че си се върнал у дома.

— А?

— Защото… ами защото така и не се обади.

— Аха… — Борис се почеса смутено по носа. — Беше объркано време. Помниш ли, във вашата къща… онази последна нощ?

— Разбира се.

— Е, аз никога не бях виждал толкова дрога през живота си. Примерно половин унция кока, а не продадох и прашинка, нито дори четвърт грам. Но пък раздадох немалко — станах много популярен в училище, ха! Всички ме обикнаха. А повечето се озова в моя нос. После — онези пликчета, които намерихме, с какви ли не таблетки, нали помниш? Помниш ли онези мъничките, зелените? Оказаха се много сериозен медикамент, предписвали го на пациенти в терминален стадий на рак — баща ти трябва да е бил убийствено пристрастен, за да е вземал такива неща.

— Да, и при мен имаше такива.

— Е, тогава сам знаеш. Дори вече не произвеждат онези готини зелени „окси“-та. Правят от онези, „прекаран наркоман“, които няма как да се смъркат и инжектират венозно. Но баща ти?! Разбираш ли — да се прехвърли от пиенето на това ?! Всяко дърто пиянде на улицата е за предпочитане. Когато за първи път взех една… припаднах преди втората доза и ако Котку не беше с мен… — той прокара пръст по гърлото си, — пфффт .

— Да — отвърнах, припомняйки си собственото си глупашко блаженство, отпуснал глава с лицето надолу върху бюрото си на горния етаж при Хоуби.

— Така или иначе — Борис изпи водката си на една глътка и наля на двама ни, — Ксандра продаваше. Не онези таблетки . Те бяха на баща ти. За лично ползване. Но с другите неща търгуваше на мястото, където работеше. Помниш ли онези двамата, Стюарт и Лайза? Онези, които приличаха на суперпочтена двойка, търговците на недвижими имоти? Те й осигуряваха стоката.

Оставих вилицата си.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото тя ми каза! Доколкото разбирам, започнали да се държат гадно, когато се оказало, че й липсва дрога. Един вид, мистър Почтен Адвокат и мис Спретната Девойка, идват й в къщата, съчувстват мило… галят я по главата… „можем ли да помогнем“, „Горката Ксандра, толкова ни е жал за теб“… но после, като се разбрало, че им е изчезнала дрогата… леле! Нещата изцяло се променили. Наистина се почувствах много зле заради онова, което направихме, когато тя ми разказа тези неща. Имаше ужасни проблеми! Но по това време — той се перна по носа — всичко вече беше заминало тук. Капут.