Дона Тарт - Щиглецът

— Чакай… Ксандра ти е разказала всичко това?

— Да. След като ти си тръгна. Когато живеех там с нея.

— Ще трябва да пообясниш това-онова.

Борис въздъхна.

— Добре де. То е дълга история. Но ние не сме се виждали от много време, разбираш ли?

— Живял си с Ксандра?

— Е, знаеш ли, така — от време на време. Продължи около четири-пет месеца. После тя се върна в Рино и аз загубих връзка с нея. Разбираш ли, баща ми се беше върнал в Австралия, пък и ние с Котку бяхме останали без нищо…

— Това трябва да е било наистина странно.

— Е… може би — каза той нервно. — Разбираш ли — облегна се назад и отново направи знак на сервитьора, — бях в много лошо състояние. Бях останал без дрога, след като преди това се бях друсал дни наред. Знаеш какво е, когато спреш рязко кокаина — истински ужас. Бях сам и наистина уплашен. Нали знаеш, онази болест, която се просмуква в душата ти — дишането ти се ускорява, обзема те ужасен страх, като че ли Смъртта всеки миг ще протегне ръка и ще те вземе. Слаб, мръсен — целият треперех от страх, приличах на някакво полумъртво коте. А беше и Коледа — и нямаше никого! Обадих се на един куп хора, никой не отговаряше — минах покрай онзи тип Лий, при когото оставах да спя понякога, в къщата край басейна, но него го нямаше, вратата беше заключена. Вървях, вървях — почти бях почнал да залитам. Беше ми студено, страхувах се. У дома нямаше никого! Затова отидох у Ксандра. По онова време Котку вече не разговаряше с мен.

— Човече, проявил си голяма смелост. Не бих се върнал там и за милион долара.

— Знам, наложи се да посъбера кураж, но бях толкова самотен и се чувствах толкова болен! Устните ми постоянно трепереха. Като… знаеш ли, в такова състояние ти се иска да легнеш, да гледаш часовника и да броиш ударите на сърцето си. Само че няма къде да легнеш, нямаш и часовник. Вече почти плачех. Не знаех какво да направя! Дори не знаех дали тя е още там. Но лампите бяха запалени — беше единствената осветена къща на улицата — аз влязох и застанах пред стъклената врата, и я видях там, със същата дълга тениска с делфините, беше в кухнята и си забъркваше „маргарита“.

— И какво направи тя?

— Ха! Първоначално не искаше да ме пусне! Застана на прага и крещя дълго — руга ме, нарича ме как ли не. Но после аз се разплаках. И когато я попитах дали мога да остана при нея — той сви рамене, — тя каза „да“.

— Какво? — попитах, посягайки да взема новата чаша, която ми беше налял. — Искаш да кажеш, да останеш… в такъв смисъл?

— Бях уплашен! Тя ми позволи да спя в нейната стая! Беше настроила телевизора на канала, по който даваха коледни филми!

— Хм — съзнавах, че той очакваше да го разпитвам за подробности, но самодоволното му изражение не ме убеждаваше, особено в тази история със спането в нейната стая. — Е, радвам се, че нещата са се уредили добре за теб. А каза ли тя нещо за мен?

— Е, да, това-онова — той се изкиска. — Всъщност доста неща! Защото, разбираш ли, не се сърди, но аз прехвърлих вината за някои неща на теб.

— Радвам се, че съм бил от полза.

— Да, естествено! — той се чукна ликуващо с мен. — Много ти благодаря! Ако ти беше направил същото, нямаше да се сърдя. Но честно казано, струва ми се, че и горката Ксандра беше доволна да ме види. Щеше да се зарадва на когото и да било . Искам да кажа — той изпи чашата на един дъх, — беше луда работа… онези нейни гадни приятели… а и беше съвсем сама там. Пиеше много, страхуваше се да отиде на работа. Нещо можеше да й се случи, при това съвсем лесно — никакви съседи, зловещо беше, наистина. Защото, нали помниш Бобо Силвър — е, Бобо всъщност се оказа не чак толкова лош човек. Ненапразно му викат „менш“. Ксандра се боеше до смърт от него, но той не я подгони заради дълговете на баща ти, най-малкото не предприе нищо сериозно. Съвсем не. А баща ти дължеше много. Предполагам, Бобо е знаел, че тя е останала без пукната пара — баща ти и нея беше прекарал, и то качествено. Реши, че би могъл да приеме нещата нормално. Не можеш да вземеш на босия цървулите. Но онези, другите, нейните така наречени приятели, те бяха зли като банкери. Нали разбираш? „Имаш задължения към мен“, наистина злобно, като мафиотите, да те хване страх. Бяха по-лоши от него! При това не ставаше дума и за голяма сума, но тя все още нямаше пари, те се държаха гадно — все така — имитирайки присмехулно, той приведе напред глава, посочи агресивно с пръст пред себе си — „майната ти, нямаме намерение да чакаме, няма да е зле да измислиш нещо“, такива работи. Така или иначе, добре беше, че отидох там тогава, защото можах да й помогна.