Дона Тарт - Щиглецът

— Ти си уау — той ме отдалечи малко от себе си, без да ме пуска. — Ха! Виж го ти! Много време мина, а?

— Аз… — бях прекалено зашеметен, за да намеря думи. — Какво правиш тук?

— А може би аз трябва да попитам — той отстъпи назад, за да ме огледа от горе до долу, после обхвана с жест улицата, като че ли тя му принадлежеше, — какво правиш ти тук? На какво дължа тази изненада?

— Какво?

— Тези дни се отбих в магазина ви! — той отметна косата от лицето си. — За да те видя!

— Значи, ти си бил?

— Че кой друг? Откъде разбра къде да ме намериш?

— Аз… — поклатих слисано глава.

— Значи не си търсил мен? — той се отдръпна учудено. — Наистина ли? Значи това е случайност? Кораби, разминаващи се в океана? Невероятно! И защо си толкова пребледнял?

— Какво?

— Изглеждаш ужасно.

— Майната ти.

— Ах — той ме прегърна през врата, — Потър, Потър! Такива тъмни сенки! — плъзна пръст под едното ми око. — Но пък хубав костюм. И… — той отпусна прегръдката си и ме перна с палец и показалец по слепоочието, — хей, все със същите очила ли си? Не си ли си купувал нови?

— Аз… — продължавах само да клатя глава.

— Какво? — той разпери ръце. — Нали не ме обвиняваш, задето се радвам да те видя?

Разсмях се. Не знаех откъде да започна.

— Защо не ми даде някакъв телефонен номер? — попитах.

— Значи не ми се сърдиш? Не си ме намразил завинаги? — Въпреки че не се усмихваше, той хапеше развеселено долната си устна. — Не искаш — той посочи с глава улицата около себе си, — нямаш намерение да се биеш с мен или нещо такова?

— Здрасти — каза една висока жена с поглед, остър като стомана, с тесни бедра в черни джинси, заставайки редом с Борис — държеше се така, че сигурно беше негова жена или приятелка.

— Прочутият Потър — каза тя, протягайки дълга бяла ръка с пръсти, целите покрити със сребърни пръстени. — Приятно ми е. Знам всичко за теб — беше малко по-висока от него, с дълга, не много гъста, права коса, високото й, елегантно, облечено в черно тяло напомняше по нещо на питон. — Аз съм Мириам.

— Мириам? Здравей! Всъщност съм Тио.

— Знам — ръката й беше студена. Забелязах син пентаграм, татуиран от вътрешната страна на китката й. — Но когато говори за теб, той винаги те нарича Потър.

— Говори за мен? Така ли? И какво казва?

Никой не ме беше наричал „Потър“ от години, но тихият й глас ми напомни една забравена дума от онези книги, които четяхме навремето, припомни ми за говора на змиите и черните магьосници: „Змийски език“.

Борис, който беше прехвърлил ръка през рамото ми, ме пусна, когато тя се появи, като че ли беше произнесена някаква условна дума. Размяна на погледи — чийто смисъл разпознах незабавно, спомняйки си ученическите ни години, когато бяхме в състояние да си кажем „Да се махаме“ или „Идва!“, без да произнесем и дума — и Борис, някак объркан, прокара пръсти през косата си и се вгледа внимателно в мен.

— Ще идваш ли насам? — попита той, тръгвайки обратно.

— Къде насам?

— Ами тук, из квартала.

— Мога да дойда.

— Искам да… — Борис спря, намръщи се и хвърли поглед към улицата над главата ми. — Искам да поговоря с теб. Но сега… — той доби притеснен вид, — моментът не е подходящ. След час, може ли?

Мириам, хвърляйки поглед към мен, каза нещо, сигурно на украински. Размениха няколко думи. После Мириам ме взе под ръка със странно интимен жест и ме поведе по улицата.

— Ето там — посочи тя. — Върви натам, трябва да минеш четири-пет преки. Има един бар малко встрани от Второ Авеню. Държи го един стар поляк. Той ще се срещне там с теб.

Почти три часа по-късно аз все още седях в тапицираното с червена изкуствена кожа сепаре в бара на поляка, сред примигващи коледни светлини и вбесяваща смесица от пънк рок и полска коледна музика от гърмящия джубокс, отегчен от чакането, и вече се питах дали той изобщо ще се появи или не, и дали да не се прибера у дома. Така и не бях взел никакви негови данни — всичко се бе случило толкова бързо. В миналото бях пускал името на Борис в „Гугъл“, за да видя дали няма да излезе нещо — никога не се бе появявало каквото и да било — но пък и никога не си бях представял Борис да води живот, който би подлежал на проследяване онлайн. Можеше да е навсякъде, да прави какво ли не: да бърше болнични подове, да кръстосва джунгли в някаква чужда страна, с пистолет в ръка, да събира угарки от цигари по тротоарите.

Наближаваше краят на часа, през който се сервираха напитки с намаление, студенти и артистични типове започваха да се процеждат на тънки струйки през тълпата от шкембести, застаряващи поляци и посивели петдесетинагодишни пънкари. Току-що бях привършил третата си водка; тук наливаха големи, затова ми се стори глупаво да не поръчам още една; знаех, че трябва да хапна нещо, но не бях гладен, а настроението ми ставаше все по-мрачно и унило с всеки изминал миг. Беше невероятно потискащо да си мисля, че ми е вързал тенекия след толкова години раздяла. Философски погледнато, тази среща поне ме бе отклонила от намерението да търся дрога: не повръщах след предозиране в някоя кофа за боклук, не ме бяха обрали, нито пък ме бяха прибрали за опит да купя наркотик от ченге под прикритие…