Дона Тарт - Щиглецът

— Съжалявам, боя се, че е така.

Нагласата им да вършат всичко в група беше толкова изразена (споделени шеги и почуда, всички се струпваха да гледат видеозаписи от почивки на някой айфон), че ми беше трудно да си представя как някой от тях отива на кино сам, или се храни сам в някой бар; понякога мъжете, които с приветливостта си ми напомняха на членове на някаква комисия, ме караха да се чувствам така, като че ли се явявах на интервю за работа. А и всички тези бременни жени! „О, Тио! Не е ли очарователен?“, възкликваше Китси и неочаквано поднасяше под носа ми новороденото бебе на някоя своя приятелка, а аз отскачах назад, искрено ужасѐн, като пред запалена клечка кибрит.

— О, на нас, мъжете, понякога ни е необходимо известно време — каза Рейс Голдфарб самодоволно, забелязал объркването ми, повишавайки глас, за да надвика крясъците на малките деца, които ревяха и се търкаляха в една част на дневната под погледа на бавачката си. — Но нека ти го кажа, Тио, когато поемеш едно такова мъниче, твое собствено, за първи път в ръцете си… — и той потупа по корема бременната си жена — сърцето ти трепва. Защото, когато видях за първи път малкия Блейн — (който се клатушкаше непривлекателно наоколо, с лепкава физиономия) — когато срещнах тези големи сини очи… Нали разбираш, красиви, с оня син цвят, който имат очите на бебетата? Тогава се преобразих. Влюбих се. Имах желанието да кажа: хей, малки приятелю, ти си тук, за да ме научиш на всичко! Казвам ти, от първата му усмивка просто се разтопих, както става с всички нас, нали, Лорън?

— Сигурно — казах учтиво, отидох в кухнята и си налях една голяма водка. Баща ми също ужасно се изнервяше в обществото на бременни жени (всъщност дори веднъж го бяха уволнили, защото бе прекалил с неподходящите си забележки; в офиса не бяха приели добре шегичките му с кобилите за разплод), а освен това и дума не можеше да стане за някакво „разтапяне“, той никога не бе понасял близостта на бебета и малки деца, още по-малко пък всякакви традиционни образи на любящи родители, глуповато усмихнати жени, опипващи коремите си и мъже с привързани към гърдите им бебета, и всеки път, когато беше принуден да ходи на детски рожден ден или училищно празненство, се измъкваше да пуши навън или стоеше мрачен в ъглите, като дилър на дрога. Явно бях наследил от него това отношение, а кой знае, може би и от неговия баща — това яростно отвращение към размножаването, пулсиращо бясно в кръвта ми; чувствах го като нещо вродено, наследствено, вградено в мен.

Щях да прекарам нощта в унес. Да потъна в тъмното лоно на блаженството. Не, благодаря, Хоуби, вечерях, мисля да си легна и да почета. За какви неща говореха само тези хора, дори мъжете! Само споменът за онази вечер у семейство Голдфарб бе достатъчен, за да се чувствам толкова зле, че едва успявах да вървя, без да залитам.

Когато наближих Астор Плейс — африканци биеха барабани, пияни се караха, откъм сергията на някакъв уличен продавач се носеше на облаци ароматен дим — почувствах как настроението ми се подобрява. Вероятно поносимостта ми към дрогата бе намаляла — това беше ободряваща мисъл. Само по едно-две хапчета седмично, колкото да ми помогнат да се справя с най-тежката част от социалния живот, и то само когато наистина имах нужда от тях. За да компенсирам липсата на таблетки, бях започнал да пия прекалено много, а това наистина не ми вършеше работа, с опиатите бях спокоен, толерантен, способен да приема какво ли не, бях в състояние да запазвам доброто си настроение с часове в невъзможни ситуации, да слушам всякакви досадни и смехотворни глупости, без да изпитам желание да изляза навън и да се застрелям.

Само че не се бях обаждал на Джеръм от доста време, и когато се мушнах във входа на някакъв скейтърски магазин, за да му се обадя, телефонът му ме прехвърли директно на гласова поща — запис на глас, който не звучеше като неговия. Запитах се дали не е променил номера си и след втория опит започнах да се безпокоя. Хора като Джеръм — същото се бе случило с Джак преди него — можеха да изчезнат доста внезапно, дори ако поддържаш редовна връзка с тях.

Чудейки се какво да предприема, продължих покрай хотел „Сейнт Маркс“ към Томпкинс Скуеър. „Цял ден, цяла нощ. Трябва да сте навършили двайсет и една години, за да влезете“. В центъра, по-надалеч от притискащите силуети на небостъргачите, вятърът режеше по-силно, но пък и небето бе по-открито, ставаше по-лесно да се диша. Мускулести типове, разхождащи двойки питбули, татуирани момичета с тесни рокли, напомнящи на Бети Пейдж 161 161 Бети Мей Пейдж (1923-2008) — еротичен фотомодел, един от секссимволите на 50-те години и едно от първите момичета, появило се като „плеймейт“ в „Плейбой“. — Б.пр. , несретници с провлечени панталони, лепени обувки и зъби като на тиквен фенер за Хелоуин. Пред магазините — щендери със слънчеви очила, гривни с черепи и многоцветни перуки за травестити. Тук някъде се продаваха и спринцовки, може би дори на повече от едно място, но не знаех точно къде; ако можеше да се вярва на хорските приказки, работещите в офисите на Уол Стрийт купуваха непрекъснато от улицата, но аз не разполагах с достатъчно сведения, за да знам къде да отида и към кого да се обърна, пък и кой ли би продал дрога на мен, непознат с очила с рогови рамки, подстриган елегантно, като жител на богаташките квартали, и облечен така, както се бях облякъл, за да отидем с Китси да избираме порцелан за сватбените си подаръци?