Дона Тарт - Щиглецът

— Изглеждаше като човек, с който не би искал да се сдърпаш, ето как.

В настаналото мълчание Гриша запали една от своите „Кул“ и предложи една и на мен.

— Е, какво да правя аз, майор?

— Моля?

— Трябва ли ние с Генка да се безпокоим?

— Не, не мисля. Така — продължих, посрещайки малко несръчно дланта, която той вдигна, за да плесне с нея моята, — добре, но ще ми направиш ли една услуга? Би ли дошъл да ме повикаш, ако някой от вас го види отново?

— Гаранция! — Той помълча и ме огледа критично. — Ама сигурен ли си, че ние с Генка няма от какво да се притесняваме?

— Е, аз все пак не знам какво правите, нали така?

Гриша извади мръсна носна кърпа от джоба си и избърса с нея моравия си нос.

— Този твой отговор не ми харесва.

— Е, все пак внимавайте. За всеки случай.

— Майор, и аз би трябвало да кажа същото на теб.

Бях излъгал Китси — нямах никакви ангажименти. Когато излязохме от „Барнис“, се целунахме на раздяла на ъгъла на Пето Авеню и тя тръгна обратно към „Тифанис“, за да огледа кристалите — така и не бяхме стигнали до тях — а аз тръгнах да взема метрото по линия 6. Но вместо да се присъединя към потока купувачи, който се лееше надолу по стълбите към перона, аз се почувствах толкова опустошен и замаян, толкова самотен, уморен и болен, че вместо това спрях и се загледах в мръсната витрина на бара „Събуей Ин“, точно срещу товарните рампи на „Блумингдейлс“ — сякаш бях пропаднал назад във времето и се бях озовал във филма „Изгубената седмична почивка“ 160 160 Филм на Били Уайлдър от 1945 г., чийто главен герой е алкохолик; филмът печели четири „Оскар“-а. — Б.пр. — тук нищо не се беше променило от времето, когато баща ми се напиваше по кръчмите. Отвън: неонов надпис като от „филм ноар“. Вътре: същите мръсни червени стени, лепкави маси, нащърбени плочи на пода, силна хлорна миризма на почистващ препарат, изгърбен барман, преметнал парцал на рамото си, наливащ питие на някакъв самотник с кръвясали очи на бара. Спомних си как ние с майка ми веднъж изгубихме от поглед баща ми в „Блумингдейлс“ и тя незабавно напусна магазина, прекоси улицата — по онова време не ми беше ясно как така знае накъде да тръгне — и го намери тук, да гаврътва на един дъх шотове за по четири долара заедно с някакъв стар шофьор на камион с хриптящ глас, и още един старец с пъстра кърпа на главата, който приличаше на бездомник. Бях останал да я чакам на прага, замаян от острия мирис на вкиснала бира и запленен от топлия, тайнствен мрак на заведението, от мъждукането на джубокса и примигването на аркадната игра „Ловец на елени“ в дълбините му, като нещо от „Зоната на здрача“ — „О, това е мирисът на стари мъже и отчаяние“, бе казала сухо майка ми, сбръчквайки нос, когато излезе от бара с пазарските торби и ме хвана за ръка.

Едно „Джони Уокър“, с черен етикет — в памет на баща ми. Може би две. Защо не? В тъмните дълбини на бара имаше нещо топло, дружелюбно, чувстваше се онази пиянски-сантиментална атмосфера, която помагаше да забравиш за миг кой си и защо си се озовал тук. Но в последния момент, както бях застанал на прага, аз трепнах така, че барманът вдигна очи към мен, обърнах се и продължих да вървя.

Лексингтън Авеню. Мокър вятър. Следобедът бе влажен и изпълнен с привидения. Подминах спирката на Петдесет и първа улица, после и онази на Четиридесет и втора, и продължавах да вървя, за да се освежа. Жилищни блокове с белезникавия цвят на пепел. Човешки орди по улиците, мигащи лампички на коледни елхи високо горе, по балконите на последните етажи, коледни песни, леещи се самодоволно от магазините, а докато се промушвах през тълпите, проправяйки си път, аз изпитах странното усещане, че вече съм мъртъв, че се движа по тротоара в някаква огромна сивота, далеч надхвърляща тази на улицата или дори на целия град, че душата ми се е отделила от тялото и се движи сред други души в някакво мъгливо пространство между миналото и настоящето, вървяхме и спирахме, подчинявайки се на светофарите, отделните минувачи преминаваха пред очите ми, странно изолирани и самотни, безизразни лица, от които висяха кабелите на слушалки, вперили поглед право напред, беззвучно движещи се устни, а звуците на града ставаха по-далечни, глъхнещи под смазващото небе с цвят на гранит; боклуци и вестници, бетон и ситен дъждец, мръсна зимна сивота, която ме затискаше като каменна плоча.

Мислех, че след като успях да се откъсна от бара, бих могъл да отида на кино — че може би самотата в киносалона ще ми помогне да се почувствам по-добре, някоя оскъдно посетена следобедна прожекция на филм, интересът към който е започнал да спада. Но когато, замаян и подсмърчащ от студ, стигнах до киното на ъгъла на Втора и Трийсет и втора улица, френският полицейски филм, който исках да гледам, вече беше започнал, а също и трилърът с подмяната на самоличност. Оставаха само куп коледни филми и нетърпими романтични комедии: плакати, на които се виждаха булки с изпоцапани рокли, боричкащи се шаферки, и слисан баща с шапка на Дядо Коледа и две ревящи бебета в ръце.