Дона Тарт - Щиглецът

— Ти умееш да печелиш пари — бе казал той без заобикалки, когато ми обясняваше колко се радват всички в семейството, че Китси ще се омъжи за мен, а не за някой от безделниците, с които знаеха, че се вижда. — А тя — не.

Но най-много от всичко ме безпокоеше Лушъс Рийв. Въпреки че не бях чул нищо от него по въпроса за скрина, през лятото той бе започнал да ми изпраща будещи тревога писма: писани на ръка, без подпис, на карти за кореспонденция със син кант и името му, отпечатано най-горе с калиграфски шрифт: Лушъс Рийв.

Скоро ще изминат три месеца, откакто Ви направих предложение, което по всякакви стандарти е приемливо и разумно. Какви основания бихте имали да считате предложението ми за неприемливо?

А след това:

Изминаха още осем седмици. Разбирате, че съм изправен пред дилема. Нивото на раздразнението ми се повишава.

И след още три седмици, само един ред:

Мълчанието Ви е недопустимо.

Мисълта за тези писма ме измъчваше, макар да се стараех да я пропъждам от съзнанието си. Всеки път, когато си спомнех за тях — а това се случваше често, мисълта се появяваше съвсем непредвидено, например по време на хранене, докато поднасях вилицата към устата си — имах чувството, че ме събуждат с плесница от сън. Напразно се опитвах да си напомням, че твърденията на Рийв при срещата ни в ресторанта се разминаваха безумно с истината. Щеше да е глупаво да реагирам по какъвто и да било начин на писанията му. Най-добре беше да го игнорирам, както бих постъпил с някой настоятелен просяк на улицата.

Но после, бързо едно след друго, се случиха две притеснителни събития. Бях се качил горе, за да попитам Хоуби дали иска да излезем да обядваме някъде заедно — и той отвърна: „Да, чакай малко“, защото прехвърляше пощата си на шкафа, смъкнал очилата си до върха на носа.

— Хмм… — каза той, обръщайки един плик, за да го погледне отпред. Отвори го и загледа картата — протягайки ръка, за да я погледне възможно най-отдалече, а после я приближи отново към очите си.

— Виж това — той ми подаде картата, — за какво може да става дума?

На картата, с прекалено добре познатия ми почерк на Рийв, бяха написани само две изречения — без обръщение, без подпис.

В какъв момент бавенето Ви става недопустимо? Не можем ли да предприемем нещо въз основа на предложението, което направих на Вашия по-млад партньор, тъй като за нито един от вас няма полза от поддържането на тази патова ситуация?

— О, Господи — казах аз, оставих картата на масата и отвърнах поглед от нея. — О, за Бога!

— Какво?

— Това е онзи, със скрина.

— О, разбирам — каза Хоуби. Нагласи очилата си и ме загледа спокойно. — Той осребри ли в крайна сметка онзи чек?

Прокарах пръсти през косата си.

— Не.

— Какво е това предложение? За какво говори той?

— Виж какво… — отидох до умивалника, за да си налея вода, стар номер на баща ми, когато имаше нужда от няколко мига, за да се овладее. — Не исках да те тревожа с това, но този тип е голям досадник. Започнах да изхвърлям писмата му, без да ги отварям. Ако получиш още едно, предлагам ти и ти да го хвърлиш в боклука.

— Но какво иска?

— Ами… — водата течеше шумно от кранчето; започнах да плакна чашата. — Ето какво… — обърнах се, прокарах ръка по челото си. — Цялата история всъщност е налудничава. Написах му чек за скрина, както вече ти казах. За сума, по-висока от онази, която той ми плати.

— Какъв е проблемът тогава?

— Е… — отпих малко от водата, — за съжаление той си е наумил нещо друго. Той мисли… ъъъ… мисли, че ние тук произвеждаме подобни мебели на конвейер, и иска да се включи в предприятието. Нали разбираш, вместо да осребри чека. Намерил е някаква старица, гледана денонощно от медицински сестри, и иска да използва апартамента й за… ъъъ…

Хоуби повдигна вежди.

— За пробутване?

— Именно — казах, доволен, че той първи употреби думата. „Пробутването“ беше трик — фалшиви или долнокачествени старинни вещи и мебели се поставяха в частни домове — най-често принадлежащи на самотни стари хора — за да бъдат продадени на лешоядите, навъртащи се край смъртното легло: търговци, намиращи се на най-ниското ниво на хранителната верига, толкова нетърпеливи да отмъкнат всичко при разпродажбата след смъртта на старата жена под кислородната палатка, та не съзнаваха, че самите те стават жертва на измама. — Когато се опитах да му върна парите, той ми направи това контрапредложение. Ние осигуряваме мебелите. Делим наполовина. И ме тормози оттогава досега.