Дона Тарт - Щиглецът

— О, тя е невероятна — казах злобно. — Влюбен съм в нея още откакто бяхме деца.

Което — в много отношения, които тепърва започвах да осъзнавам — беше абсолютно вярно. Преплитането на минало и настояще беше влудяващо еротично: изтръгвах безкрайна наслада от спомена за презрителното отношение на деветгодишната Китси към мен, несръчния тринайсетгодишен хлапак (как извръщаше очи към тавана и се цупеше, когато трябваше да седне до мен на вечеря). А още повече се наслаждавах на неприкритото удивление, проявявано от хора, които ни познаваха от деца: Ти? и Китси Барбър? Наистина ли? За нея ? Наслаждавах се на пакостливите ни забавления, на направо невероятните ситуации: как се промъквах в стаята й, когато майка й заспеше — същата стая, която бе заключвала, за да не влизам в нея, когато бяхме малки, същите розови текстилни тапети, непроменени от времето, когато спях в стаята на Анди, а на вратата имаше бележки, написани на ръка: „Не влизай!“, „Не ме безпокойте!“ — влизах, Китси отстъпваше пред мен, заключваше вратата зад нас, поставяше пръст на устните ми и го плъзваше по тях, после онова първо, прекрасно търкулване в леглото й, „мама спи, шшшт!“

Всеки ден имах безброй поводи да си напомням какъв късмет имам. Китси никога не се уморяваше; Китси никога не беше нещастна. Беше очарователна, възторжена, предана. Беше красива, със сияйната прелест на захарна фигурка, която караше хората по улицата да се обръщат подир нея. Възхищавах се на нейната бъбривост, на тясната й връзка със света, на това, че беше забавна и непосредствена — „малка перушанка!“, както я наричаше с голяма нежност Хоуби — какъв полъх на свеж въздух беше тя! Всички я обичаха. Що се отнася до нейното заразително лекомислие, съзнавах, че би било израз на дребнава заядливост да отбелязвам, че Китси като че ли никога не се трогваше от нищо. Дори добрата стара Карол Ломбард се насълзяваше, когато си спомняше бивши гаджета, когато по телевизията говореха за измъчвани животни или за затварянето на някои стари заведения в Чикаго, където беше родена. Но Китси като че ли никога не приемаше нищо като особено неотложно, вълнуващо или дори учудващо. В това отношение тя приличаше на майка си и брат си — и все пак въздържаността на госпожа Барбър и Анди по някакъв начин се различаваше от склонността на Китси да прави лекомислени и омаловажаващи забележки всеки път, когато някой заговореше за нещо сериозно. („Не е никак забавно“, бях я чувал да казва с капризна въздишка, бръчкайки нос, когато хората я питаха за майка й.) Освен това — макар че намирах в това нещо болезнено, нездраво — аз не преставах да я следя за някакви прояви на скръб за баща й и Анди, и започвах да се притеснявам от това, че не забелязвах нищо подобно. Нима тяхната смърт не й се беше отразила по никакъв начин? Нима не се очакваше, че в даден момент поне ще поговорим за това? До известна степен се възхищавах на смелостта й: горе главата, продължаваме напред напук на трагедията или каквото там се е случило. Може би тя наистина беше просто прекалено затворена, прекалено въздържана, привикнала да се прикрива умело. Но засега по нищо не личеше, че тези искрящи сини плитчини — толкова привлекателни на пръв поглед — крият някаква дълбочина и аз понякога изпитвах смущаващото усещане, че газя във вода до колене, надявайки се да стигна до по-дълбоко място, в което да поплувам.

Китси ме потупваше по китката.

— Какво има?

— „Барнис“ — искам да кажа, след като и без това сме тук, дали да не отскочим и до техния отдел „обзавеждане на дома“? Знам, че мама ще се радва, ако изнесем списъка тук, но пък може да се окаже забавно, ако за ежедневните неща се насочим към нещо по-нетрадиционно.

— Не… — посегнах към чашата си и пресуших остатъка на един дъх, — аз наистина трябва да тръгвам към центъра, ако нямаш нищо против. Трябва да се видя с един клиент.

— Ще идваш ли нагоре довечера? — Китси делеше апартамент с още две момичета, недалеч от офиса на организацията, занимаваща се с произведения на изкуството, в която тя работеше.

— Не съм сигурен. Може да се наложи да вечерям с някого. Ще се опитам да се измъкна.

— Поне за коктейли? Моля? Или най-малкото за по едно питие след вечеря? Всички ще бъдат толкова разочаровани, ако не се появиш поне за мъничко . Чарлс и Бети…

— Ще се опитам. Обещавам. Не забравяй това — и аз посочих с глава обиците, които все още лежаха на покривката.

— О! Не! Разбира се, че няма! — каза тя гузно, сграбчи ги и ги пусна в чантата си като шепа дребни монети.