Дона Тарт - Щиглецът

Не разбирах защо се чувствам толкова объркан. Не бях успял да забравя Пипа и това ми беше ясно, може би никога нямаше да я забравя и това просто беше нещо, с което трябваше да свикна да живея, тъжното съзнание, че обичаш човек, когото не можеш да имаш; но съзнавах и по-непосредствените си затруднения да отговоря на изискванията на все по-натоварения ни (поне аз го възприемах така) социален живот. Двамата с Китси вече не можехме да се наслаждаваме на толкова много разтоварващи вечери, прекарвани насаме, да седим в някое затъмнено сепаре от една и съща страна на масата и да се държим за ръце. Вместо това почти всяка вечер имаше партита за вечеря, оживени маси в ресторанти в компанията на приятелите й, уморителни събития, на които аз (напрегнат, отказал наркотиците, с изопнати докрай нерви) не съумявах да излъчвам подобаващо оживление и общителност, особено като се има предвид и умората след работния ден — освен това продължаваха и приготовленията за сватбата, лавина от дреболии, от които се очакваше да се интересувам с ентусиазъм, подобен на нейния, пъстра вихрушка от опаковъчна хартия, рекламни листовки и всякакви стоки. Нейните ангажименти се равняваха на пълен работен ден: трябваше да обикаля фирми за декорации и цветарски магазини, да сравнява качествата на кетърингови компании и търговци, да трупа мостри от тъкани, кутии с петифури и парчета от торта за проба; тя нервничеше и постоянно ме молеше да й помогна да избере между практически неразличими нюанси на слонова кост и бледолилаво на някаква цветова скала, организираше поредици „момичешки вечери“, в които шаферките й оставаха да пренощуват, поръчала беше и някакъв „уикенд на момчетата“ за мен (организацията бе поверена на Плат?? Следователно поне беше сигурно, че ще съм пиян от началото до края), занимаваше се и с плановете за медения месец, сред купчини лъскави брошури (Фиджи или Нантъкет? Миконос или Капри?)

— Фантастично — повтарях с новия си, предназначен за разговори с Китси глас, — всички тези места изглеждат страхотно — въпреки че, като се вземеше предвид предисторията на нещастията в семейството й, свързани с вода, ми се струваше странно, че тя не проявява интерес към Виена, Париж или Прага, или изобщо която и да било друга дестинация, която не беше в буквалния смисъл на думата остров сред криещия всякакви изненади океан.

Все пак, никога досега не бях виждал така ясно бъдещето си; и когато си напомнях колко правилен е пътят, по който бях поел, както често ми се налагаше, мислите ми се насочваха не само към Китси, но и към госпожа Барбър, чието щастие ме караше да си възвръщам увереността и изпълваше части на сърцето ми, които бяха останали пусти и пресъхнали в продължение на години. След нашето съобщение тя видимо се ободри и освежи; започна да ходи из апартамента, устните й зарозовяха с едва забележима следа от червило, и дори съвсем ежедневното й общуване с мен бе оцветено от една постоянна, уверена, спокойна светлина, която сякаш разширяваше пространството около нас и озаряваше кротко и най-тъмните ъгли на душата ми.

— Никога не съм предполагала, че ще мога отново да бъда толкова щастлива — сподели тя тихо с мен, един път на вечеря, когато Китси беше скочила внезапно от масата и бе хукнала да се обади на някого, какъвто й беше обичаят, и бяхме останали само двамата на шахматната масичка в стаята на госпожа Барбър, ровейки неловко с вилиците в аспержите и сьомгата. — Защото… ти винаги беше толкова добър с Анди… окуражаваше го, повдигаше самочувствието му. Той винаги проявяваше най-добрите си страни, когато беше с теб. И… и толкова се радвам, че вече и официално ще бъдеш част от семейството ни, че вече ще легализираме това, защото… о, предполагам, че не е редно да говоря такива неща, но се надявам, че не възразяваш да проявя за миг откровеност — защото винаги съм мислела за теб като за свое дете, знаеше ли това? И навремето, когато беше малко момче.

Тези думи ме трогнаха и шокираха дотолкова, че реагирах недодялано, запелтечих нещо смутено, докато тя не ме съжали и не насочи разговора към други теми. И все пак, всеки път, когато си спомнех тези думи, сякаш ме обгръщаше топло сияние. Също толкова удовлетворяващ (за мой срам) беше споменът за краткото, шокирано мълчание на Пипа по телефона, когато й съобщих новината. Отново и отново си припомнях тази пауза, наслаждавах се на стъписаното й мълчание след първото „О?“ И после, след като се бе съвзела: „О, Тио, колко прекрасна новина! Умирам от нетърпение да се запозная с нея!“