Дона Тарт - Щиглецът

Не че двамата с Китси не бяхме също доста различни хора, но в това нямаше нищо лошо: в края на краищата, както съвсем разумно бе изтъкнал Хоуби, нима не се предполагаше, че бракът е съюз на противоположности? Нима не се очакваше аз да внеса нещо ново в нейния живот и тя — в моя?

Освен това (така си казвах аз), нима не беше време да Вървя Напред, Да Се Откъсна От Миналото, да обърна гръб на градината, останала затворена за мен? Да Живея В Настоящето, Да Се Съсредоточа Върху Днешния Ден, вместо да тъгувам за онова, което не можех да имам? Години наред бях тънал в самосъжаления и разрушителна скръб: Пипа, Пипа, Пипа, възторг и отчаяние — това нямаше край, случаи, лишени на практика от всякакво значение, ме караха да отлитам към звездите или да потъвам в безмълвна депресия, името й, появило се на екранчето на телефона ми или някой мейл, подписан „С обич“ (Пипа подписваше така всичките си писма, без значение до кого бяха адресирани), тези неща бяха достатъчни, за да ходя дни наред по облаци, докато — ако, когато се обадеше на Хоуби, тя не го помолеше да даде слушалката на мен (а защо трябваше да го направи?), аз се чувствах смазан извън всякакви разумни граници. Самозаблуждавах се и го съзнавах. Нещо по-лошо: любовта ми към Пипа бе помрачена в дълбините си от спомена за майка ми, за смъртта на майка ми, със съзнанието, че съм загубил майка си и няма как да си я върна. Целият този сляп, детински копнеж да спасиш и да бъдеш спасен, да повториш миналото и да го промениш, по някакъв начин се бе вкопчил неистово в Пипа. Имаше нещо болезнено, нещо нездраво в него. Виждах неща, които в действителност не съществуваха. Рискувах да заприличам на живеещ в каравана самотник, дебнещ момичето, което си е харесал в някой мол. Защото истината беше следната: двамата с Пипа се виждахме най-много два пъти в годината; разменяхме си мейли и съобщения, но не много редовно; когато тя беше в Ню Йорк, си разменяхме книги и ходехме заедно на кино; бяхме приятели, нищо повече. Надеждите ми за връзка с нея бяха напълно нереалистични, докато постоянните ми терзания, съзнанието, че съм безсилен да променя нещо — те бяха ужасяващо реални. Нима тази неоснователна, безнадеждна, лишена от взаимност мания беше начинът, по който трябваше да пропилея остатъка от живота си?

Решението да се освободя бе взето съвсем съзнателно. Наложи се да мобилизирам всичките си сили, за да го осъществя, като животно, прегризващо лапата си, за да се освободи от капан. И по някакъв начин бях успял да го направя; и ето, срещу мен седеше Китси и ме наблюдаваше развеселено със светлосивите си очи.

Беше ни забавно да бъдем заедно. Разбирахме се. Това беше първото лято, което тя прекарваше в града — „първото, откакто се помня“, тъй като къщата в Мейн си оставаше затворена. Чичо Хари и братовчедите бяха отишли в Канада, на островите Дьо ла Мадлен — „и аз се чувствам малко изгубена тук, с мама, и… о, моля те , направи нещо за мен. Моля те, ще се съгласиш ли да отидем на плаж заедно през уикенда?“ Така че през уикендите ние ходехме в Ийст Хамптън, където отсядахме в дома на нейни приятели, прекарващи лятото във Франция; а през седмицата се срещахме в центъра, когато приключех работа, пиехме хладко вино в заведения с масички на тротоара, прекарвахме вечерите в пустеещия Трайбека по излъчващите трескава горещина тротоари, докато горещият полъх от отдушниците на метрото разпиляваше искри от тлеещия край на цигарата ми. В киносалоните винаги беше прохладно, както и в бар „Кинг Коул“ в „Сейнт Реджис“ и в „Ойстър Бар“ на гара „Гранд Сентръл“. Два следобеда седмично — с шапка, ръкавици, кецове „Джак Пърсел“ и спретната пола, напръскана от глава до пети с медицински слънцезащитен спрей (защото и тя като Анди имаше слънчева алергия) — тя се качваше на черния си „Мини-Купър“, с багажник, модифициран по специална поръчка така, че да побира стиковете й за голф, и отиваше сама до Шинекок или Мейдстоун. За разлика от Анди тя постоянно пърхаше и бърбореше, смееше се нервно на собствените си шеги, което ми напомняше на бащините й разпилени изблици на енергия, но без неговата ирония и отчужденост. Ако човек я напудреше и сложеше изкуствена бенка на лицето й, тя би могла да мине за придворна дама от Версай, с бялата си кожа и розовината по бузите, с трескавите си изблици на веселие. Носеше свободни, къси рокли без ръкав, и в града, и в провинцията, допълнени с винтидж чанти от крокодилска кожа, залепяше етикети с името и адреса си от вътрешната страна на обувките на „Кристиан Лубутен“, на които пристъпваше нестабилно („чепици за мъченици!“), за в случай, че ги изриташе, за да танцува или да плува, а после ги забравеше някъде: сребристи обувчици, обувчици с панделки и остри носове, по хиляда долара чифта. „Лош човек!“, крещеше тя надолу по стълбите, когато — в три часа сутринта, добре наквасен от изпития ром с кока-кола — аз най-сетне се измъквах, залитайки, да потърся такси, тъй като на другия ден ме чакаше работа.