Дона Тарт - Щиглецът

— О, Тио! — каза Китси един петъчен следобед, малко преди Коледа, вземайки в ръка една от изумрудените обици на майка ми, и я вдигна към светлината. Бяхме приключили с продължителния обяд във „Фредс“, а преди това бяхме прекарали цяла сутрин, избирайки модели на сребърни и порцеланови съдове. — Прекрасни са! Само че… — по челото й се появиха бръчици.

— Да…?

Беше три следобед; ресторантът беше претъпкан с бърборещи хора. Тя беше излязла, за да говори по телефона, и аз се бях възползвал от момента да извадя обиците от джоба си и да ги поставя на покривката.

— Ами просто… чудя се — тя присви леко вежди, сякаш гледаше обувки, за които не бе сигурна иска ли да ги купи или не. — Искам да кажа… страхотни са! Благодаря ти! Но… ще бъдат ли съвсем подходящи? За самия ден?

— Е, ти решаваш — казах, посегнах към своята „Блъди Мери“ и отпих дълбока глътка, за да прикрия изненадата и раздразнението си.

— Защото… изумруди… — тя вдигна една от обиците до ухото си, изкривявайки замислено очи към нея, докато го правеше. — Обожавам изумруди! Но… — тя отново вдигна обицата, оставяйки я да заискри в светлината, която се лееше от лампите над нас — изумрудът всъщност не е моят камък. Струва ми се, че може да се открояват прекалено рязко, разбираш ли? На фона на бялото… и с моята кожа? „О дьо Нил“ 157 157 (фр.) Eau de Nil — нилска вода, бледо жълто-зелен цвят. — Б.пр. ! И мама не може да носи зелено.

— Както предпочиташ.

— О, не, сега си ядосан.

— Не, не съм.

— Да, разбира се, че си! При това съм те засегнала!

— Не, просто съм уморен.

— Наистина изглеждаш в лошо настроение.

— Моля те, Китси, уморен съм — бяхме полагали героични усилия да търсим апартамент, изнервящо занимание, което бяхме понесли, общо взето, в добро настроение, въпреки че празните пространства и пустите стаи, изпълнени с призраците на живота, който други хора бяха оставили зад себе си събуждаха (у мен) неприятни отзвуци от миналото — кашони с вещи за пренасяне, миризми от кухнята, потънали в сенки спални, от които животът си е отишъл, но по-силно от тези неща във всичко пулсираше някакво заплашително механично жужене, което (доколкото можех да преценя) чувах само аз, тежкото, задъхано дишане на тревогата, която гласовете на брокерите, отекващи жизнерадостно в лъскавите повърхности, докато те обикаляха апартаментите, палеха лампите и показваха разните уреди с покритие от неръждаема стомана, не успяваха да пропъдят.

И защо беше всичко това? Нали не всеки апартамент, който оглеждахме, бе освободен по някакви трагични причини, както аз някак все успявах да си представя. Това, че в почти всяко от тези места на мен ми лъхаше на развод, банкрут, болест и смърт, явно се дължеше на самозаблуда — а освен това как биха могли тегобите на тези предишни наематели, реални или въображаеми, да навредят на Китси или на мен?

— Не се обезкуражавай — казваше Хоуби (който, също като мен, беше свръхчувствителен към душата на помещенията и предметите, към отпечатъците на времето). — Приеми го като работа. Все едно, че трябва да преровиш сандък с дребни и досадни части. Ще попаднеш точно на тази, която ти трябва, стига само да стиснеш зъби и да продължиш да търсиш.

И беше прав. През цялото време приемах нещата с добро настроение, също като нея, упорито вървяхме напред от едно към друго жилище в дните, определени за оглед от интересуващи се клиенти, от мрачни предвоенни апартаменти, в които витаеха духовете на стари, самотни еврейки, до чудовищни стъклени постройки, студени като лед, в които съзнавах, че никога не бих могъл да живея, без да изпитвам постоянното усещане, че в мен са се прицелили снайперисти. Никой от нас не очакваше търсенето на жилище да бъде удоволствие.

В сравнение с това отиването с Китси до „Тифанис“, за да поръчаме да изнесат списъка, в който поканените на сватбата щяха да отмятат нещата, които са избрали да ни подарят, ми се бе сторило като приятно разнообразие. Очаквах да се срещнем с консултантката, да посочим нещата, които ни се понравеха, и после да се измъкнем ръка в ръка за един коледен обяд. Вместо това — съвсем неочаквано — бях зашеметен от стреса, породен от промъкването през тълпите в един от най-посещаваните магазини в Манхатън, в петък, при това непосредствено преди Коледа: претъпкани асансьори, тълпи по стълбите, навсякъде преливаше от стада туристи, купувачи, търсещи подаръци за празниците, ограждаха витрините с кордони от по пет-шест реда, за да купуват ръчни и настолни часовници, шалове, дамски чанти, наръчници с правила за поведение в обществото и всевъзможни други стоки в характерния синьозеленикав цвят, запазената марка на „Тифанис“. Бяхме се влачили с часове из петия етаж, съпровождани от консултантката за съставяне на сватбени списъци, която толкова се стараеше да осигури безукорно обслужване и да ни помогне да направим уверено избора си, че не можех да не се чувствам преследван („Мотивите на порцелановите сервизи трябва да говорят за вас двамата: «Ето, това сме ние, като двойка»… това е съществена демонстрация на вашия стил“), докато Китси се мяташе от един на друг мотив: златната лента! не, синята! чакай… на какво се бях спряла първо? осмоъгълните не са ли малко прекалени? а консултантката й пригласяше с услужливите си пояснения: урбанистични геометрични мотиви… романтични флорални декорации… елегантност, неподвластна на времето… искрящо великолепие… и макар да не преставах да повтарям да, този е чудесен, но и този също, и двата ми харесват, решението е твое, Китс, консултантката не преставаше да ни показва нови и нови, очевидно надявайки се да изтръгне от мен някакво по-категорично предпочитание, обяснявайки ми внимателно някои тънкости, ето, този емайл, ръчно рисуваните кантове тук, докато накрая трябваше да си прехапвам езика, за да не кажа на глас онова, което мислех в действителност: че независимо от майсторското изпълнение нямаше абсолютно никакво значение дали Китси ще избере модел X или модел Y тъй като, поне в моите очи, те бяха поначало едни и същи: осемстотин долара за произведен вчера поднос?! Един поднос?! Имаше прекрасни сервизи от осемнайсети век, които можеха да бъдат купени на частица от цената, която трябваше да се плати за тези студени, блестящи, току-що излезли от фабриката съдове.