Дона Тарт - Щиглецът

— Да? — попита Хоуби, без да се обръща към мен, забелязал, че все още стоя зад гърба му.

— Съжалявам. Не исках да се стигне толкова далеч.

— Тио — движението на четката спря. — Знаеш много добре… немалко хора биха те потупали поощрително по гърба в такъв момент. И, нека бъда откровен с теб, част от мен също изпитва подобни чувства, защото, признавам си честно, не мога да си представя как си успял да осъществиш това. Дори Уелти… Уелти беше като теб, клиентите си умираха за него, беше в състояние да продаде какво ли не, но дори той виждаше голям зор горе в магазина с по-скъпите вещи. Истински „хепълуайт“, истински „чипъндейл“ — не можеше да се отърве от тях! А ти си успял да пласираш целия този боклук срещу цяло състояние!

— Не е боклук — отвърнах, щастлив, че този път поне мога да кажа истината. — Голяма част от тези работи са действително много добри. Заблудиха и мен. Предполагам, че тъй като си ги правил ти самият, не можеш да го осъзнаеш. Колко убедителни са.

— Знам.

Имахме един забележителен висок шкаф от епохата на кралица Ан с трипръсти крака, който през гладните години се бях опитвал да продам на възможно най-ниската реална цена, която беше някъде от порядъка на двеста хиляди долара. Но въпреки че напоследък се бяха появили някои съвсем приемливи оферти, аз ги бях отхвърлил до една — просто защото тази безукорна мебел, поставена в добре осветената входна част на магазина, хвърляше ласкателна светлина и върху фалшификатите, забутани в дъното.

— Тио, ти си истинско чудо. Ти си гений в онова, което вършиш, няма спор. Но — тонът му отново стана неуверен, чувствах как се опитва да напипа пътя напред — е, искам да кажа, търговците живеят от репутацията си. Такава е системата, налагаща поддържане на добро име. Не може да се каже, че не го знаеш. Хората започват да говорят. Така че, разбираш ли — той натопи четка в боята и присви късогледо очи, взирайки се в шкафа, — измамата е нещо трудно доказуемо, но ако не се погрижиш да поправиш стореното, аз съм почти сигурен, че то ще рикошира и ще ни нанесе удар впоследствие. — Ръката му не трепваше; четката уверено очертаваше линията. — Мебел, претърпяла сериозна реставрация… забрави за ултравиолетовите лъчи, ще се учудиш какво би станало, стига само някой да я постави в ярко осветено помещение… дори фотоапаратът изважда на бял свят разлики в шарката, които човек никога не би забелязал с просто око. Веднага щом някой от тези хора реши да поръча да фотографират покупката му, или, пази Боже, реши да я изпрати на ежегодния търг „Забележителни американски произведения“ в „Кристис“ или „Сотбис“…

Настана мълчание, което — докато се разрастваше и надигаше между нас като вълна — ставаше все по-внушително, и нямаше с какво да бъде запълнено.

— Тио — четката спря, после отново се задвижи. — Не се опитвам да търся оправдания за теб, но… не мисли, че не го съзнавам — аз съм човекът, който те постави на това място. Оставих те да работиш по свое усмотрение, съвсем сам. Очаквайки от теб да извършиш чудото с рибите и хляба. Ти си много млад, така е — настоя той рязко, обръщайки се за малко, когато се опитах да го прекъсна, — млад си, и имаш талант за всички аспекти на нашия бизнес, с които ми е неприятно да се занимавам, и така блестящо успя да ни върнеш в играта, че за мен беше много, много удобно да си държа главата заровена в пясъка. По отношение на онова, което се случваше горе. Така че моята вина не е по-малка от твоята.

— Хоуби, кълна се. Аз никога…

— Защото — той взе отвореното шише с боя, погледна етикета му така, като че ли не можеше да си припомни за какво служеше, и отново го остави — е, беше прекалено хубаво, за да бъде истина, нали? Всички тези пари, които се стичаха към нас, истинско чудо, нали? А опитах ли се да се поинтересувам по-отблизо от това? Не. Не мисли, че не съм наясно — ако ти не беше започнал с номерата си там горе, вероятно вече щяхме да сме дали къщата под наем и щяхме да търсим ново място за живеене. Така че ето какво — ще започнем на чисто — ще заличим миналото — и ще приемаме нещата така, както дойдат. Едно по едно. Това е единственото, което можем да направим.

— Виж какво, искам да изясня едно — спокойствието му ме измъчваше, — аз поемам отговорността. Ако нещата стигнат дотам. Просто искам да го знаеш.

— Добре — той отново нанесе една мазка с четката, със заучен, опитен жест, който незнайно защо ме смути. — Така или иначе, нека оставим този въпрос засега, искаш ли? Не — продължи той, когато се опитах да кажа нещо друго, — моля те. Искам да се заемеш с тези неща, а аз ще направя всичко, което мога, за да ти помогна, ако възникне някаква конкретна необходимост, но като изключим това, не искам повече да говорим на тази тема. Съгласен ли си?