Дона Тарт - Щиглецът

— Да.

Онова, което не казах — което не можех да му кажа — бе, че не разполагаме с пари, за да възстановим разходите дори на една четвърт от въпросните клиенти. Бихме банкрутирали за един ден.

— Казваш „мебели“. Кои мебели? Колко на брой?

— Не знам.

— Не знаеш ?

— Тоест знам, само че…

— Тио, моля те — сега вече се беше ядосал; забелязах това с облекчение. — Край на увъртанията. Говори открито с мен.

— Ами… не регистрирах продажбите. Вземах парите в брой. Така че, разбираш ли, да няма начин ти да разбереш, дори ако бе решил да провериш счетоводните книги…

— Тио, не ме карай да повтарям въпроса си. Колко са продадените мебели?

— О… — въздъхнах аз — ами… дузина — може би — добавих последното, забелязал слисаното изражение на Хоуби. Всъщност бях продал три пъти повече мебели, но бях сигурен, че повечето хора, които бях измамил, бяха прекалено несведущи, за да забележат нещо, или пък толкова богати, че им бе все едно.

— Боже мили, Тио — каза Хоуби, след като бе мълчал потресено известно време. — Дузина парчета ? Но не на такива цени? Не като предполагаемия Афлек?

— Не, не — отвърнах припряно (макар всъщност да бях продал някои от тези мебели за сума, два пъти по-голяма от тази). — И не съм продавал на никой от редовните ни клиенти. — Това поне беше вярно.

— На кого тогава?

— На хора от Западното крайбрежие. Кинаджии, компютърни специалисти. Също и на хора от Уол Стрийт, но — на младоци, нали разбираш, от разни хедж-фондове. Тъпанари с пари.

— Имаш ли списък на клиентите?

— Не точно списък, но…

— Има ли как да се свържеш с тях?

— Е, разбираш ли, сложно е, защото… — не ме притесняваха хората, повярвали, че са открили истински образец на стила „шератън“ на изгодна цена и напуснали забързано магазина с фалшификатите си, убедени, че са измамили мен. Старото правило Caveat emptor 156 156 (лат.) купувачът да се пази, да бъде нащрек — фраза от договорното право, подчертаваща факта, че обикновено продавачът има много повече информация за стоката, отколкото купувачът. — Б.пр. бе повече от приложимо в този случай. Нито веднъж не бях казал пред тях, че мебелите са автентични. Притесняваха ме хората, на които бях продавал съвсем целенасочено мебелите — и ги бях лъгал съвсем съзнателно.

— Нямаш списък с имената им.

— Така е.

— Но все пак имаш някаква представа. Би могъл да ги откриеш.

— До известна степен.

— „До известна степен“. Не разбирам какво искаш да кажеш с това.

— Има някои бележки, товарителници. Мога да сглобя някои неща по памет.

— Можем ли да си позволим да откупим обратно всички тези мебели?

— Ами…

— Можем ли? Да или не?

— Ами… — нямаше начин да му кажа истината, тоест, че е невъзможно. — Това би ни поставило в много затруднено положение.

Хоуби потърка едното си око.

— Е, затруднено или не, трябва да го направим. Нямаме избор. Ще затегнем коланите. Дори да е трудно известно време… дори да започнем да бавим плащанията на данъците. Защото — продължи той, тъй като аз продължавах да го гледам, — не можем да допуснем дори за едно от тези неща да се поддържа измамата, че е истинско. Боже мили — той поклати невярващо глава, — как, по дяволите, си го направил? Та те дори не са добри фалшификати! Някои от материалите, които съм ползвал… всичко, което имах подръка… скалъпени са през куп за грош…

— Всъщност… — на практика работата на Хоуби се бе оказала достатъчно добра, за да заблуди дори някои сериозни колекционери, но си казах, че може би не е разумно да споменавам това сега…

— … и, разбираш ли, ако едно от парчетата, които си продал като оригинали, се окаже фалшификат — тогава ще излезе, че всички са фалшиви. Всичко ще бъде поставяно под въпрос — всяка отделна вещ, излязла някога от този магазин. Не знам замислял ли си се за това.

— Ъъъ… — много пъти бях мислил по този въпрос. Мислех за това почти непрекъснато от онзи обяд с Лушъс Рийв насам.

Хоуби мълча толкова дълго, че аз започнах да се изнервям. Но накрая той просто въздъхна, потри очи и се извърна леко, заемайки се отново с работата си.

Мълчах, наблюдавайки как лъскавата черна линия, излизаща изпод четката му, се превръща в черешова клонка. Сега вече всичко беше ново. Двамата с Хоуби бяхме съдружници, плащахме заедно данъците си. Аз бях определен за изпълнител на завещанието му. Вместо да се изнеса в отделен апартамент, бях предпочел да продължа да живея на горния етаж и да му плащам почти символичен наем, няколкостотин долара месечно. Доколкото можеше да се каже, че имах дом и близки, това бяха неговият дом и той самият. Когато слизах долу да му помагам с лепенето, го правех не толкова, защото той имаше нужда от мен, колкото заради удоволствието да се ровим за стеги и да си крещим, надвиквайки гърмящата музика на Малер; а когато понякога прескачахме вечер до „Белия кон“ за по едно питие и по някой сандвич на бара, за мен това нерядко се оказваше най-хубавото време от деня.